Даниел Стийл - Изгубените надежди

— Радвам се, че сте ме послушала — въздъхна облекчено Луиз и напомни на Мари Анж, че ще бъде на разположение, ако се наложи да свидетелства.

Мари Анж й съобщи, че полицията най-вероятно ще й се обади в скоро време.

— При вас сега всичко ще бъде наред — увери я Луиз. — Много по-добре отколкото при мен. Бедният Шарл беше пожертван заради алчността на този безсърдечен негодник. Колко ужасно, нали! Да умреш заради подобно нещо!

— Толкова съжалявам — почти проплака Мари.

Те поговориха още малко, изричайки думи на успокоение и утеха. Луиз, разбира се, отново й напомни да се пази. Мари Анж знаеше, че тъкмо нейното предупреждение я бе спасило, така както пожарникарите и мрежата им, опъната отдолу под прозореца.

Младата жена прекара Коледа заедно с децата в един хотел, а ден след това заминаха за Париж. Вече бе решила да продаде къщата на улица „Варен“ и всичко, което се намираше в нея. Мисълта да остане в апартамента на Бернар й беше непоносима, но всичките им вещи бяха там. Всичко, което им беше останало. Пък и Бернар повече не можеше да я засегне или нарани. Той се бе опитал да й се обади веднъж в хотела, но тя не прие разговора. Не искаше никога повече да го вижда, освен може би в съда, и се надяваше, че ще остане в затвора завинаги. Това заслужаваше заради онова, което бе сторил на Шарл, и заради опита му да убие нея и децата. Но трагедията на Мари Анж се състоеше не само във факта, че му бе вярвала и се бе уповавала на него. Тя го обичаше.

Най-сетне в навечерието на Нова година тя се обади на Били. Беше си вкъщи с бебетата и мислеше за него. Имаше толкова много неща за преосмисляне, имаше толкова ценности и идеали, които трябваше да бъдат претеглени на везните и разгледани от друг ъгъл, мечти, които се бяха разбили като морска пяна в скалите, взаимност и обич, които всъщност никога не бяха съществували. Също като Луиз и Мари Анж осъзна, че за Бернар не е била нищо друго, освен една мишена, ясно поставена цел от първия ден на познанството им. Просто източник на пари, богатство, средства, милиони, които той щеше да смуче, докато пресъхнат. Беше безкрайно благодарна на попечителите, попречили й да му даде всичко, което имаше, те бяха много по-внимателни от нея. Надяваше се поне продажбата на къщата в Париж да възстанови малко финансовото равновесие.

— Какво правиш вкъщи точно тази вечер? — попита я Били, когато му позвъни. — Защо не празнуваш някъде? В Париж сигурно е минало полунощ!

— Почти. — Действително беше малко след полунощ, а при него бе все още пет следобед. Той смяташе да прекара една спокойна вечер у дома със семейството и годеницата си.

— Нямаше ли намерение да организираш огромно тържество в новия си дом, графиньо? — подхвърли закачливо Били, но тя дори не се усмихна. Не беше се усмихвала от цели две седмици.

Разказа му за пожара, какво бе сторил Бернар, или поне какво се бе опитал да направи. Не спести историята на Луиз и Шарл, сподели за парите, които мъжът й бе взел от нея. Но най-много му говори за това как се чувства, какво бе изпитала по време на пожара, затворена в малката баня с двете си деца, и за ужаса, който все още живееше в нея. Докато говореше, го чу да плаче.

— Господи, Мари Анж! Надявам се да изпратят този кучи син в затвора до края на живота му!

Били от самото начало го подозираше. Смяташе, че нещата се бяха развили прекалено бързо. Съмнително бързо. А Мари Анж винаги бе настоявала, че бракът им е идеален, и го бе успокоявала, че няма за какво да се притеснява или тревожи. Но сега, като се обръщаше и гледаше назад, разбираше, че всъщност не е била права. Дори се чудеше дали децата, които Бернар искаше, не са били само начин да я привърже завинаги и неумолимо към себе си. Беше благодарна на Бога, че не е отново бременна за трети път. След пожара беше установила със сигурност, че не е.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита я Били. Бе много по-разтревожен, отколкото й показа.

— Не знам. Първото дело ще бъде този месец. Аз и Луиз ще трябва да отидем. Явно съм по-голяма късметлийка от нея, защото успях да запазя децата си живи. Ще останем в Париж, докато реша какво да правя. От Шато де Мармутон не остана нищо. Предполагам, че ще трябва да го продам — натъжи се тя.

— Но ти можеш да го възстановиш, ако искаш! — възрази й Били, все още опитвайки се да възприеме и осъзнае ужаса, който бе преживяла. От все сърце искаше да е до нея, за да може да я прегърне и утеши. Майка му го видя, че плаче на телефона и изгони всички от кухнята, в това число и годеницата му.