Даниел Стийл - Изгубените надежди

— Как смеете! Изобщо какво си мислите вие! И защо я слушате! Не виждате ли, че е луда! Лунатичка! Такава си е откакто са умрели родителите й! Изобщо няма представа какво говори!

— И Луиз ли няма представа какво говори? И тя ли е луда и лунатичка? А какво ще кажеш за Шарл? Бил е само на четири годинки, когато си го убил. — Не издържайки повече, Мари Анж заплака. Седеше без сили на студената земя и зъзнеше, докато един пожарникар я наметна с едно одеяло през раменете. Пожарът беше почти загасен, но цялата мебелировка и вътрешността на къщата бяха напълно унищожени.

— Господин графе — каза полицаят, — ако не дойдете по свое желание, което се надявам да направите, ще се наложи да ви арестувам и отведа с белезници.

— За което ще се погрижа да бъдете уволнен! Това е възмутително! — извика Бернар, но тръгна с него.

Приятелите и гостите отдавна си бяха отишли и Мари Анж остана сама с Ален, с мъжете, които бяха дошли от близките ферми, за да помагат, с пожарникарите и децата си.

Сложиха кислородна маска на Робер и той се поуспокои, макар че продължаваше да трепери, а Елоиз заспа мигновено в ръцете на един пожарникар, сякаш нищо не беше се случило. Ален им предложи да отидат у тях тази нощ и докато гледаше догарящия пожар, Мари Анж осъзна, че всичко бе свършило и че отново трябва да започне отначало. Но нали беше жива, а също и децата й! Това бе най-важното, единственото, което имаше значение!

Тя остана пред замъка още дълго време, загледана как пожарникарите гасят последните пламъци. Те щяха да останат цяла нощ, за да наблюдават въглените. Младата жена взе децата си и се отправи към къщичката на Ален. На сутринта пристигнаха двама полицаи и поискаха да се срещнат с нея. Майката на Ален бе дошла рано-рано, за да й помогне за децата.

— Може ли да говорим с вас, госпожо графиньо? — попитаха представителите на закона учтиво и тя излезе с тях навън. Не искаше Ален да чуе какво ще им разкаже за мъжа си.

Те я разпитаха доста подробно, а накрая й съобщиха, че пожарникарите са открили следи от керосин в коридора на втория етаж и по стълбите, които водеха към стаите на децата. Щеше да бъде направено пълно разследване, разбира се, но както се очертаваха нещата засега, имаше основание да се повдигне обвинение срещу Бернар за опит за предумишлено убийство. Тогава младата жена им разказа за Луиз дьо Бошан, съобщи им адреса и телефона й. Полицаите й благодариха за съдействието.

Мари Анж нае стая в хотела на градчето за следващата нощ. Освен легло за нея поставиха и две люлки за децата, а мадам Фурние идваше всеки ден да й помага.

Мари Анж остана една седмица там и почти непрестанно се срещаше с полицаите и пожарникарите и отговаряше на въпросите им, а след като пожарът бе окончателно потушен, се върна в замъка, за да види какво може да бъде спасено. Малко сребърни прибори, някои статуи, играчки и инструменти. Всичко друго бе унищожено или затрупано под руините, но сътрудниците на застрахователната компания вече бяха идвали и огледали щетите. Съществуваха немалко въпросителни относно обезщетението — дали изобщо компанията би го изплатила, ако се докажеше, че Бернар сам е запалил пожара.

Макар и не веднага, Мари Анж се обади на Луиз дьо Бошан. Трябваше й известно време, за да се успокои от преживяното. Последствията от шока й се сториха дори още по-страшни от онова, което бе изпитала в нощта на пожара. Бе загубила дома си и за малко не бе загубила децата си. Беше загубила надеждите, мечтите си, съпруга си, вярата и любовта си към него. Той бе затворен в местния затвор и Мари Анж не бе го виждала. Но и не искаше да го види. Единственото, което би могла да го попита, бе защо го бе направил. Нима я мразеше толкова силно, че да пожелае да убие децата им! Едва ли можеше да разбере, да проумее причините. Макар че мотивите му й бяха съвършено ясни. Беше го направил заради парите.

Когато разговаряха с Луиз по телефона, Мари Анж й благодари за предупреждението. Ако не знаеше предварително, сигурно щеше да разчита на Бернар да се върне за нея и никога нямаше да потърси начин как да се измъкне. И със сигурност щеше да повярва на комедийните му изпълнения. Но сега никога нямаше да забрави изражението му през онази нощ, погледа в очите му, изпълнен с омраза, докато я наблюдаваше как стои на прозореца с децата. Сигурно се бе молил да не посмеят да скочат, за да се спасят.

— Струва ми се, че чух вашия глас онази нощ. Вие ми извикахте да скоча — каза тъжно Мари Анж. — Бях толкова уплашена, почти нямах сили. Но си спомних какво бе направил вече веднъж Бернар и изведнъж ми стана ясно какво ще сполети децата ми, ако аз умра… Тогава чух вашия глас в сърцето си. Вие ми казахте: „Скачай“ и аз го направих.