Даниел Стийл - Неустоима сила

— Знам. Трябва да бъдем търпеливи — нежно отговори тя.

— Плащаме прекалено висок данък — отбеляза той и стана, за да си вземе бира. Същата сутрин бяха купили опаковка с шест кутийки. Ала онова, което той не знаеше, бе, че данъкът вече бе платен. — Ще започна да се обаждам по болниците, когато се прибера, и ще видя какво мога да направя. Това не може да продължава вечно. — Тя кимна и не каза нищо в отговор.

Тази нощ лежа будна с часове, докато той спеше до нея. Много й се искаше да се обади на Кал, но не посмя. Ако Стив се събудеше и я чуеше, това щеше да е катастрофа.

На следващия ден седяха и четоха вестник заедно, той прегледа обявите за къщи на Тихоокенските възвишения. Бе разстроен, че Мередит още не е намерила нов дом за тях, тя се извини с прекомерната си заетост.

— Сигурно това важи и за двамата — и допълни, че трябва да пътуват повече в едната и другата посока, за да се виждат по-често. Неловкостта помежду им истински го бе разтревожила.

Не се опита повече да я люби. Предишната вечер не донесе удоволствие за никой от двамата. Тя се разплака, след като свършиха. Вечеряха късно на летището, преди той да отпътува, а тя остана загледана в гърба му, когато той се отправи към самолета. Целунаха се на раздяла, а тя го бе прегърнала силно. Имаше усещането, че ще го загуби завинаги, ако си тръгне, искаше да го помоли да остане, но думите не излизаха от устата й, пък и тя си даваше сметка, че все едно той не може да остане. Трябваше да се върне в Ню Йорк при работата си.

Докато самолетът набираше скорост по пистата, тя се обърна, тръгна си и плака по целия път до дома. Уикендът бе отвратителен. А когато телефонът позвъни, реши, че е Кал, и вдигна. Но бе Стив, който се обаждаше от самолета.

— Запомни едно, Мери — каза й той.

— Какво е то? — Тези думи бяха познати и за двамата.

— Колко много те обичам. — Същото й бе казал Кал последния път, когато говориха.

— И аз те обичам — отвърна с приглушен глас. — Съжалявам за лошия уикенд. — Дължеше му значително повече, но то бе непосилно бреме за нея, и не знаеше какво ще прави сега с Кал.

— Не беше толкова лош. Когато се съберем заедно, ще трябва да се приспособим един към друг наново. Ще се опитам да дойда след две седмици, ако мога. А защо ти не се пробваш да се прибереш у дома следващата събота и неделя? Така ще се върнем в старото русло, любима. Ако не намеря скоро работа, пак ще дойда и ако трябва, ще карам такси.

— Няма да го допусна — тъжно рече тя.

— Нека видим какво ще стане, когато Лукас се върне. Само още две седмици, може би. Тогава просто ще опаковам багажа си и ще дойда при теб. — Думите му й прозвучаха като погребална камбана. Или трябваше да я бие за него, или да приключи с Кал, а перспективата за която и да било от тези възможности бе ужасяваща.

— Обичам те, Стив — изрече го съвсем искрено. Но се чувстваше много нещастна и по-объркана от когато и да било. А освен това си даваше сметка, че напълно си е заслужила терзанията.

— И аз те обичам, скъпа — бяха последните му думи, преди да затвори. Тя плака известно време, не бе сигурна какво да направи.

Следващото обаждане, час по-късно, бе от Кал. Той бе съвсем объркан и призна, че уикендът е бил кошмарен за него. Щял да полудее от мисли за нея. Не искаше да й каже колко е ревнувал, как си я е представял в леглото със Стив. Трябваше да я види.

— Мога ли да дойда? — попита и макар че тя искаше да му откаже, не намери сили.

Отново почувства познатото притегляне към него. Движеха я по-скоро химическите процеси в организма й, отколкото разумът.

— Притеснена съм — предупреди го тя. — Това бе най-лошият уикенд в живота ми.

— И за мен също. Нека се опитаме да го преодолеем заедно.

Тя нямаше представа какво да направи, когато го види отново и как ще се чувства. Но в момента, в който отвори вратата, сякаш повлечена от непреодолима сила, се втурна в прегръдките му, разтърсиха я ридания, вкопчи се в него. А той я целуваше, прегръщаше и след минути те се озоваха в леглото. Искаше Кал толкова силно, колкото и той нея, и той я облада с цялата сила и мощ на взаимната им страст, след което останаха притиснати един в друг, като две загубени души до сутринта.

— Как мина? — поинтересува се Ана в понеделник сутрин, когато Стив влезе в отделението.

Бе взел такси от летището до болницата, изглеждаше уморен и разсеян, както обикновено, дрехите му бяха измачкани.

— Как беше ли? — За миг той я погледна с празен поглед. — Отвратително, ако трябва да съм честен. Не знам какво не е наред, но ми се струва, че нищо не е както трябва. Държа се с мен, все едно съм непознат. Отказваше да се любим, плачеше. Прекарах наистина фантастичен уикенд. Благодаря ти, че се поинтересува — процеди саркастично.