Даниел Стийл - Неустоима сила

— По дяволите. — На Ана й стана мъчно за него и се зачуди дали не му е дала погрешен съвет, когато му бе предложила да замине и да я изненада. — Какво според теб става с нея? — Очакваше думите му с интерес.

— Честно? Не знам. Мисля, че работи прекалено много. А може би просто води друг живот, докато е сама. Какво ли изобщо знам?

Ана се въздържа и не зададе въпроса, който бе на върха на езика й. Харесваше го прекалено много и не искаше да го нарани. Но той разбра, че тя има нещо наум, докато си сипваше пълна пластмасова чаша чисто кафе.

— Какво премълчаваш? — Вече се бяха опознали твърде добре през двата месеца, през които работеха заедно.

— Вероятно един глупав въпрос. Щях да те попитам дали според теб си няма друг. Може би е притеснена от това и се чувства виновна.

— Мередит? — Той я погледна изненадан. — Няма начин. Никога не сме си изневерявали. Напълно й вярвам. Мисля, че раздялата ни я превръща във фригидна и невротична жена. Страхотна комбинация.

— Може би има нужда от терапия — практично предложи Ана.

— По-скоро има нужда от мен. А аз съм вързан тук, спуквам се от работа и не мога да намеря място в Калифорния. Наистина гадна ситуация.

— Никой не ти е казал, че ще бъде лесно.

— Благодаря ти, докторе, за безплатния психологически съвет. Сега кажи ми какво стана тук през уикенда. — Видът му бе мрачен, когато седнаха в кабинета му и заговориха за работата.

— Две мозъчни операции, фрактура на бедро, три катастрофи с общо тринайсет пострадали и четири от престрелки, в резултат на които двама починали, другите се прибраха у дома на следващия ден. Това е всичко. О, и два навехнати глезена. — Тя ги изреди, все едно правеше покупки в магазин.

— Господи, шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Уикендът бе напрегнат. Звучи обаче много по-забавно от твоя.

— Права си в това отношение. — Сега, когато се бе върнал на работа, се чувстваше по-добре.

В известен смисъл тук бе по-здравословно и поне имаха нужда от него.

Ана му показа документите и той прегледа всички случаи, бе силно впечатлен от това, което бе свършила, бе й благодарен, че му предлагаше рамо, на което да поплаче за пропиляния уикенд.

Двамата работиха заедно цял следобед, оперираха вечерта, а във вторник сутринта тя се прибра вкъщи при дъщеря си. Той приключваше дежурството си същата вечер, а главният стажант щеше да го приеме от него.

— Искаш ли да се отбиеш да хапнем макарони, сирене и хотдог?

— Това е пагубна комбинация. Какво ще кажеш да донеса пържоли за теб и Фелиша?

— Нямаме нужда от благотворителност, Стив — отказа тя обидена. — Ако одобряваш менюто, ела. Ако искаш нещо по-добро, отиди в ресторант.

Тя бе много по-горда, сърцата и смела от повечето хора, които той познаваше, и Стив харесваше точно това у нея. Ана не се притесняваше от бедността си и не приемаше подаяния от никого.

— Не исках да засягам способностите ти на готвач. Обичам макарони и сирене — увери я той с възхищение. — Кога да дойда?

— Когато свършиш работа. Можеш да вземеш душ при мен, ако искаш, или просто да си останеш в небрежен вид, ако се чувстваш по-добре така. Това повече би ти приличало.

Обичаше я и заради това. Държеше се естествено и очакваше това и от него. Беше искрена и пряма по характер.

— Ще се видим към седем. Мога ли да донеса бира, или ще ме смъмриш и за това? Просто не обичам портокалов сок — това му бе предложила последния път.

— Добре, донеси бира. Но никакво вино или шампанско. — Знаеше, че може да си го позволи без проблеми, защото жена му имаше цяло състояние, но не искаше да дели богатството му. Всъщност то я изнервяше.

— Имаш ли нещо против да дойда с лимузината си?

— Както искаш. Ела ако искаш и с реактивния си самолет.

Тя му се усмихна и той разбра, че вече му е простила предложението за пържолите. Понякога приличаше на бодлив таралеж, но вътрешно бе като нежно цвете.

— Мога ли да паркирам хеликоптера си на покрива?

— О, я стига, връщай се на работа — озъби му се тя и си тръгна за вкъщи при Фелиша.

Същата вечер той се появи в апартамента й в Уест Сайд в шест и половина. Стажантът бе дошъл да го смени по-рано и Стив използва възможността да си тръгне веднага, преди да са дошли нови пациенти и да се е наложило да остане.

Когато Ана отвори вратата, бе облечена в джинси и бял ангорски пуловер. Изглеждаше красива и нежна, а тялото й, което се губеше в болничните дрехи, се очертаваше изящно под ангората. Джинсите й бяха лепнати по бедрата, а пуловерът подчертаваше гърдите й, така че видът й бе направо разсейващ. Косата й бе спусната, бе обула удобни стари чехли. А Фелиша подскачаше из стаята, облечена в чиста розова трикотажна пижама. Като никога хлебарките бяха изчезнали. Собственикът бе пръскал преди няколко дни, но ефектът според Ана обикновено продължаваше около десет минути.