Даниел Стийл - Неустоима сила

— Спах в самолета, чувствам се страхотно. — Той отново я прегърна. — Наистина ми липсваше. — Не се бяха виждали от пет седмици и през три от тях тя си бе позволила да мисли, че той не съществува. Но сега съпругът й бе твърде реален.

— И ти ми липсваше — излъга тя, чувстваше се притеснено и неловко, докато преместваше цветята в трапезарията и му благодареше.

Той я наблюдаваше и не можеше да се отърси от усещането, че в отношенията между тях има някаква промяна. Може би бе от изненадата, не бе имала време да асимилира присъствието му.

— Как мина тази седмица? — попита небрежно той.

— Добре.

— Излиза, че си работила ден и нощ след Хаваите. — Бе й се обаждал, но тя изобщо не отговаряше, бяха разговаряли единствено по телефона в офиса, защото Кал бе идвал при нея всяка вечер.

— Бях много заета — неясно обясни тя.

— Защо не взема душ, после можем да си починем — предложи той с усмивка. Тя разбираше какво означава това. Понякога, когато бяха разделени известно време, се връщаха към нормалните си отношения, след като се любеха, но този път при мисълта за това я обзе паника.

— С удоволствие, но имам малко неприятни новини. — Тя се изчерви, когато го каза.

— Какво има? — Той очевидно се притесни.

— Не е най-приятното време от месеца за гореща любовна нощ… — Тя се опитваше да го накара сам да стигне до извода.

— В цикъл ли си? — Тя кимна.

Не бе вярно, но тя изведнъж си даде сметка, че не може да се справи с физическите аспекти на двойствения си живот и със сложната ситуация. Нямаше време да се подготви как да реагира, когато го види отново.

— Няма значение — усмихна й се той. — Това не ни притесняваше в колежа, нали? — Тя се вцепени, сякаш попадна в капан. — След като живеем на двата противоположни бряга, ще трябва да приемаме обстоятелствата, ако ме извиниш за сравнението, когато се видим.

— Благодаря ти — прошепна тя, когато той изчезна в банята да се съблече и да вземе душ. А след като чу, че водата тече, се обади по телефона на Кал. Той отговори на второто позвъняване и бе щастлив да чуе гласа й.

— Кога ще дойдеш? Купих два стека и бутилка хубаво вино.

— Не мога да дойда — задъхано рече тя.

— Защо не? Нещо не е наред ли? — Той усети напрежението в гласа й и макар да не бе необходимо, тя продължи да шепне.

— Стив е тук. Изненада ме. — Последва дълга пауза и болезнена тишина.

— Разбирам… е, това е интересно. На какво дължим това удоволствие… не, нека се досетя. Дошъл е за Свети Валентин, за малък романс. — Кал се опитваше да прикрие с цинизъм болката си. Това обаче бе цената, която трябваше да плати за връзката си с омъжена жена.

— Предполагам. Не знам, Кал. — Сега тя лъжеше и него. Мечтата се превръщаше в кошмар, но те знаеха, че това ще се случи все някога. Заблуждаваха се през последните няколко седмици, но сега трябваше да се изправят пред истината. Единственият, който не знаеше какво се случва, бе Стивън. — Не можем да се видим и утре — тъжно го предупреди тя.

— Очевидно. — Той започваше да се окопитва. — Всичко е наред, Мери. Разбирам. — Бяха отлагали обсъждането на бъдещето си, защото разбираха, че докато Стив не се появи, те могат да живеят в света на фантазиите. А сега той бе дошъл и се налагаше да погледнат реалността с всичките й усложнения. — Ще вечеряме следващата седмица и ще поговорим за това. Ще се видим в понеделник. Предполагам, че ще пътува в неделя вечерта с късния полет. — Преодоляваше вътрешното си състояние и в гласа му звучеше надежда.

— Още не ми е казал. — Водата спря да тече и тя разбра, че трябва да свършва. Цялата ситуация я изнервяше до крайност. — Ще ти се обадя, щом мога.

— Не се тревожи тогава. Ще прекарам спокоен уикенд с децата. Помни само едно.

— Какво? — прошепна тя.

— Обичам те. — И докато го слушаше, тя си даде сметка, че не го заслужава. Нито пък Стив. Изпита вина заради двамата. Бяха добри мъже и тя ги обичаше. Бе дала на всеки от тях половината си сърце, но това бе по-малко, отколкото заслужаваха, и това я подлудяваше.

— И аз — каза тя, когато Стив влезе в дневната, загърнат с кърпа, все още от него капеше вода. — Приятен уикенд — пожела на Кал и затвори, а Стив я погледна усмихнат.

— Кой беше?

— Моята секретарка… Джоан… Щях да я използвам да свършим малко работа през уикенда. — Лъжите бяха безкрайни и Мередит се мразеше заради тях. Нямаше как обаче да бъде честна към него. Какво трябваше да каже? Че е Кал и че тя току-що му е казала, че го обича?

— Вие всички работите много — отбеляза Стив, влезе в кухнята и отвори хладилника. Обичаше бира, но нямаше. Единственото, с което разполагаше, бе бялото вино, оставено там от Кал. — Нямаш бира — Стив погледна виното и вдигна едната си вежда. — Напоследък пиеш скъпи вина. Преди никога не си пила сама вино. — Това бе повече въпрос, отколкото обвинение.