Даниел Стийл - Неустоима сила

Докато пътуваха към града, както обикновено говориха за бизнес. Първата къща, която видяха, ги разочарова. Ала след това посетиха две други на Тихоокеанските възвишения. Едната се нуждаеше от солиден ремонт, въпреки че бе хубава, стара къща с прекрасен изглед, а другата й се стори твърде малка, но Кал я хареса. Според нея обаче създаваше чувство за клаустрофобия.

— Зависи колко деца ще имате — отбеляза той, когато се върнаха в колата. Бе предложил да обядват в „Уотърфронт“, вече и двамата умираха от глад.

— Много забавно. Знаеш, че не искам деца, Кал. Сега имам „Дау тек“. Това е новото ми бебе.

— Не съм сигурен, че съпругът ти го разбира така добре, както аз — усмихна се той. — Спомена ми нещо по този въпрос, когато двамата идвахте на вечеря, след като той плува с децата ми.

— Знам — притеснено отговори тя. Това бе болезнена тема. — Той продължава да настоява и ми се струва, че отчасти затова искаше да се преместим тук. А аз, повече от всякога, не се виждам като майка.

— Струва ми се, че си уплашена и все още поддържам теорията си, с която вече те запознах.

— Коя? Че не съм достатъчно обвързана със Стив? Можеш ли да го твърдиш сега, когато вече го познаваш?

— Не казвам, че не си обвързана с него — поправи я той. — Мисля, че си обвързана, точно колкото всеки друг в такава ситуация. Може би не вярваш във връзката или в общото ви бъдеще заедно.

— След близо петнайсет години не знам какво е да не вярваш в бъдещето на брака ни. Никой от нас дори не се замисля върху това. Доверявам се на инстинктите си. Познавам се и точно както ти се изрази за Шарлот преди време, не съм родена за майка. Струва ми се, че би било грешка да вървя срещу себе си.

— Така ли мислеше от самото начало? — поинтересува се той, когато се насочи по Дивисадеро Стрийт към брега.

Тя се поколеба за момент, после отговори.

— Вероятно не. Но бях на двайсет и три години, когато се оженихме и не съм сигурна, че тогава се познавах твърде добре, нито пък разбирах колко много ще означава за мен кариерата ми. За да стигне човек до този извод, е необходимо време — обясни тя.

— Разбирам. Но освен кариерата има и друга причина, и ти, струва ми се, го съзнаваш.

— Не знам какво имаш предвид, Кал.

— Познавам хора, женени от години, които никога не са имали деца, или защото не са искали, или защото не са могли, но винаги някой от тях се е свързвал с друг човек, женили са се отново и, хоп, жената забременява. Тази теория не е нова. Просто такава е природата на звяра — многозначително отбеляза той.

— Да не искаш да кажеш, че според теб ние със Стив ще се разведем? — Тя бе озадачена от хрумването му. Това бе нещо, което никога не би й дошло наум.

— Господ ми е свидетел, надявам се да не стане. Просто казвам, че в живота нищо не става по план, и бих се обзаложил, че има и други причини, поради които не искаш деца, а те със сигурност са свързани с работата. Може би смяташ, че няма да сте добри родители.

— Според мен той ще е чудесен баща, ако не работеше на смени по четирийсет и осем часа. За себе си обаче не съм сигурна. Може би все пак имаш право. Ако ние искахме деца, вероятно щяхме да ги имаме. Хората ги имат независимо колко неблагоприятни са обстоятелствата или моментът.

— Може би той също не ги иска и те използва като изкупителна жертва. — За нея подобни мисли бяха новост, но върху някои от тях си струваше да поразсъждава. Запита се дали Кал не е по-близо до истината, отколкото на нея й се искаше.

Обядът в „Уотърфронт“ беше забавен, а гледката — забележителна. След това отидоха до Двореца на Легиона на честта, където се разходиха, разговаряха и се възхищаваха на картините. А когато си тръгнаха, той я покани да вечеря с него и децата.

— Ще се отегчиш от мен, ако три пъти дневно се храним заедно — пошегува се тя, но той настоя.

— След като те задържах тук сама целия уикенд, поне мога да те нахраня. — Прекарваше толкова приятно с него, че не се възпротиви. Винаги имаха да разговарят за много неща, главно за бизнеса му.

Изглежда тази вечер децата не се изненадаха, когато я видяха.

Мери Елън беше при приятелка, а Анди и Джули гледаха видео. Но когато слязоха и разбраха, че е дошла, я поздравиха като стар приятел. Анди беше развълнуван от футболния мач, на който щяха да отидат в неделя. „Найнърс“ играеха с „Бронкос“.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита я Анди по време на вечерята.

— Не, благодаря — вежливо отказа тя.

— Защо не? — поинтересува се Кал и й се усмихна. — Идеята е страхотна. Обичаш ли футбол?