Даниел Стийл - Неустоима сила

Продължиха разговора на тази тема в самолета, Стив щеше да се погрижи за продажбата на апартамента и я увери, че ще лети до Сан Франциско всеки път, когато има няколкодневна почивка от травматологията.

— Знаеш ли — призна й той, докато летяха някъде над Скалистите планини и отпиваха от чашите с вино. — Кал ми хареса повече, отколкото предполагах. От всичко, което ми бе казала, донякъде ревнувах от него. Мисля обаче, че мотивите му са чисти. Струва ми се, че много те уважава, но се интересува единствено от бизнеса. — Мередит изслуша преценката му с радост, тя също бе останала с такова впечатление. С Кал се бяха сближили много по време на пътуването, но не така, че някога това да я е притеснявало. Бяха добри приятели и отдадени на работата си колеги. — Харесвам също и децата му. Прекрасни са. Много неприятно, че майка им е постъпила така. — Мередит кимна, погледна през прозореца и после забеляза, че Стив я гледа с нежна усмивка, и се досети какво ще й каже.

— Като говорим за това, какво мислиш, ако, след като прекараме малко време заедно там, може би няколко месеца, може би шест… се замислим за бебе? — Тя вече щеше да е на трийсет и осем години и нямаше съмнение, че й бе време, ако стигнеха до това решение. Винаги бе казвала, че ако имат деца, би искала да роди, преди да е навършила четирийсет. А ако отложеха забременяването през следващите шест месеца, тя щеше да е трийсет и девет, когато бебето се роди. От медицинска гледна точка Стив винаги се притесняваше за късните раждания.

— Защо не видим първо как ще потръгнат нещата там? — неясно отговори тя. Това бе стар рефрен, който той познаваше прекалено добре. И бе разочарован от отговора й.

— Ако продължаваме да гледаме, ще стана на деветдесет и все ще говорим за това. Мередит, някой ден ще трябва да го направиш. — Според него тя се страхуваше физически от бременността и раждането и не грешеше съвсем, но истината бе, че се боеше много повече от ангажимента, който ще представлява бебето.

— Защо трябва да го правя? — попита го тя разстроена. Знаеше, че му дължи много, след като той се съгласи да напусне Ню Йорк, но не беше сигурна, че иска бебето да е част от договорката. Всъщност знаеше, че направо не иска, не й бе приятно да му дава напразни обещания. Единственото й желание бе да помогне на Кал да разшири бизнеса си. За нея това бе много по-вълнуващо, отколкото да има деца.

— Както виждаш, Калан се оправя сам със семейството си и управлява бизнеса си. Мисля, че и ти би могла, Мередит. Ще ти помагам.

— Сигурна съм — лицето й бе помръкнало. — Просто не знам какво искам.

— Може би никога няма да знаеш, докато не го направиш.

— А после какво? Ако не ми хареса? Ако ми дойде много и провали кариерата ми или решим, че не можем да се справяме с работата си? Не можеш да го върнеш, ако не ти харесва.

— Не мога да си представя, че няма да обичаш бебето — нежно я увери той.

— Децата ме плашат — честно призна тя. — Не съм като теб. Ти си някак си забавен за тях. А мен възприемат като вещицата от „Спящата красавица“. — Той се разсмя на сравнението, наведе се и я целуна.

— Никое дете не би те помислило за вещица. Още по-малко нашето. Обещавам.

— Ще говорим отново за това, когато се преместим там. — Тя отхвърли идеята както винаги през последните четиринайсет години и насочи съзнанието си другаде. Винаги се чувстваше некомфортно, когато разговаряха за деца. — Кога ще им дадеш предизвестие в болницата? — Зададе му въпроса, за да отвлече вниманието му от неудобната тема, но и защото се интересуваше живо от плановете му.

— Щом се върнем, предполагам. Искам да им дам тримесечно предизвестие. Така ще мога да дойда окончателно при теб по Коледа. — Звучеше прекрасно, като се изключи времето, през което трябваше да пътуват, но Стив я уверяваше, че то ще мине бързо. — Ами ти? — попита я той на свой ред.

— Ще им кажа утре. — Беше останала един ден допълнително и тя започваше да се пита дали партньорите й вече не подозират нещо. — Няма да им хареса.

— Кал е прав по този въпрос. Те си го заслужават. Не те ценят достатъчно.

Ала очевидно те я ценяха повече, отколкото двамата с Кал можеха да си представят. Когато съобщи на партньорите си на следващата сутрин, те бяха съсипани. Не можеха да повярват. Особено след като им съобщи, че след три седмици заминава за Калифорния. След първоначалния шок обаче, се отнесоха много внимателно с нея и през седмицата, преди да замине дадоха в нейна чест приятна вечеря. Беше трудно за вярване, че слага край на дванайсетгодишен период в кариерата си.