Даниел Стийл - Неустоима сила

Стори й се много хубав, когато спря веднъж-дваж да го погледа как спи. Целият им живот беше изпълнен с предизвикателства и беше подреден до последната минута, а въпреки това те продължаваха да се обичат много. Даваше си сметка, че до голяма степен тяхната връзка се развиваше толкова добре, защото той винаги я разбираше и проявяваше търпение. Знаеше, че много други мъже биха се почувствали заплашени от изискванията, които работата й налагаше. Ала не и Стив, той беше щастлив, че тя получава удоволствие от това, което прави, че е удовлетворена от работата си. Това бе идеалното съчетание.

Малко след четири часа Мередит затвори и последната пътна чанта и седна да почете списание и да си почине, нещо, което правеше рядко, но вече бе привършила цялата си работа и дори безкрайно променяните забележки в червено бяха готови. Куфарчето й беше сложено до чантите и през следващите два дни и половина тя нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на съпруга си.

Той все още спеше дълбоко и похъркваше леко, когато тя чу странно жужене откъм дневната и когато се запъти натам да види какво е, разбра, че е пейджърът му. Загледа се в него подозрително, все едно бе животно, което можеше да я нападне, ако отиде твърде близо до него, но изпитваше и чувство на вина да го пренебрегне. В болницата знаеха, че не е на разположение и след като го търсеха, може би беше важно, може би някой в тежко състояние имаше нуждата от опита и умелите ръце на Стив. Тя бавно се приближи и погледна екранчето на пейджъра. Мигащата червена светлина трепкаше и на интервали се изписваше номер 911. Каквото и да беше, нямаше съмнение, че е спешно. Знаеше какво трябва да направи. Взе го в ръка, влезе тихо в спалнята им и нежно докосна съпруга си по рамото. Той се размърда за миг и се усмихна насън, а после се протегна да напипа гърдата й. Вече беше готов да изпълни дадените обещания, но се намръщи, когато чу жуженето на пейджъра си. Отвори очи и я погледна. Без да каже дума, тя му го подаде и той видя изписания номер 911.

— Кажи ми, че имам кошмари — той се преобърна и го взе от нея. — Този уикенд Лукас си е тук, не им трябвам — промърмори с тежка въздишка.

— Може би трябва да се обадиш — нежно го посъветва тя, седнала до него на леглото. — Може би Лукас иска да се консултира с теб за нещо важно. — Двамата със Стив работеха рамо до рамо и взаимно се уважаваха.

Стив въздъхна дълбоко и се протегна към телефона до леглото с нещастно изражение.

— По-добре да се обадя — каза той, докато набираше телефона и чакаше отсреща да му отговорят. Стори му се, че се бавят прекалено дълго, но персоналът бе недостатъчен и винаги бе зает. — Доктор Уитман се обажда — обясни той лаконично, когато вдигнаха. — Току-що получих повикване от 911 на пейджъра си с мигаща червена светлина. Кажи ми, че е грешка, Барби — рече той, когато позна гласа от другата страна на линията, а после дълго време слуша и Мередит не можеше да разбере за какво става дума. Лицето му побледня, после стисна очи. — По дяволите. Колко души? Колко са при нас? — Въздъхна тежко, когато му отговориха. — Къде ги слагате? В гаража?… Полудели ли са? Какво според тях можем да сторим със сто осемдесет и седем души в критично състояние? Сякаш говорим за битката при Гетисбърг, за Бога… Добре, добре… Ще дойда до десет минути.

Затвори телефона и погледна тъжно жена си. Проваляха не само вечерта, но и уикенда му, а вероятно и цялата седмица.

— По-добре пусни новините. Някакви ненормалници се опитали да взривят Емпайър стейт билдинг в четири часа, точно когато всички все още са в офисите си, а и е пълно с туристи. Убити са близо сто души, над хиляда са ранени. Изпращат ни някъде между двеста и триста ранени в тежко състояние. Останалите с по-леки наранявания разпределят между болниците в целия град. Имам седемдесет и пет легла в травматологичното отделение, а в коридорите са прибрани над сто души заедно с хората от „Бърза помощ“, други сто ще пристигнат през следващия един час. Обаждат се на медицинския персонал от Лонг Айланд и Ню Джързи, Уикендът ни отиде по дяволите. Съжалявам, скъпа.

Той имаше вид на човек, чийто най-добър приятел е умрял, всъщност бяха загинали най-добрите приятели на много хора, съпрузи, съпруги и деца. Приличаше на случая с „Титаник“. Мередит включи телевизора, докато той се обличаше, всички канали предаваха за трагичния инцидент. От едната страна на сградата се бе образувала огромна дупка, виждаше се, че цялото здание е обвито в дим, проблясваха огнените езици от бушуващия пожар, причинен от експлозията на бомбата, и това създаваше впечатлението за вулкан, който ще изригне всеки момент.