Даниел Стийл - Неустоима сила

— Мисля, че ще се справиш блестящо с това, Мередит — каза Пол и двамата се разделиха да вземат багажа от стаите си, след което отново се срещнаха във фоайето половин час по-късно. Тя опита да се свърже със Стив, но както обикновено, не го намери и остави съобщение на гласовата поща. След половин час двамата с Пол пътуваха към летището.

Самолетът излетя по разписание, тя поработи малко, а Пол заспа на седалката до нея. Накрая и тя угаси светлината, остави документите настрани и затвори очи, а следващото нещо, което разбра, бе, че са се приземили на летище „Кенеди“ и часът е шест. Точно както Стивън бе предвидил, тя отиде с такси до вкъщи, взе душ и се преоблече, а в осем и половина вече бе зад бюрото в кабинета си и си водеше бележки от срещата си с Калан Дау, по-късно поработи с адвокатите, за да дооформи окончателно проспекта.

По обяд Стив се обади в работата й, беше излязъл от една операция, предстоеше му друга и със задоволство установи, че тя се е завърнала благополучно.

— Обичам да знам, че отново си в града — в тона му се усети облекчение. — Когато знам, че си далеч, наистина ми липсваш.

Тя се запита какво значение има в действителност, след като двамата все едно не могат да се видят. Понякога имаше чувството, че двамата със Стив живеят на различни планети. Неговият свят изглеждаше толкова далеч от нейния и когато тя се сетеше за това, се чувстваше самотна. Ала сега мислите й я водеха другаде. Имаше твърде много работа, докато превърне „Дау тек“ в акционерна компания. По-късно следобед разговаря с Калан Дау и той й се стори много ентусиазиран от срещата им предния ден. Беше развълнуван от предстоящите събития.

— Не остава много време — окуражи го тя.

Чувстваше се като квачка, която чака пиленцето й да се измъти. Дали не бе истина, че нейните клиенти и техните компании са децата, които никога не бе имала? Нейните бебета, единствените, които искаше в момента? Никога не би го казала на Стив, но подозираше, че не е необходимо да го прави. Той сигурно го знаеше, както и всичко останало за нея.

Късно вечерта все още седеше на бюрото си и довършваше работата си върху „Дау тек“. Погледна през прозореца към нюйоркската нощ и се замисли за съпруга си. По това време той бе някъде в травматологичното отделение, спасяваше нечий живот или успокояваше дете, а може би утешаваше нечия майка. Професията му й изглеждаше много благородна. Ала дълбоко в сърцето си тя продължаваше да мисли, че нейното занимание е по-вълнуващо. Тя обичаше всяка частица от работата си. Мина й през ум да се обади на Стив, но си даде сметка, че все едно няма да го намери, затова не си направи труда.

Остана зад бюрото си до два часа след полунощ, а после с усмивка на удовлетворение си тръгна от кабинета, заключи вратата и слезе долу да вземе такси с куфарчето в ръка. Това бе единственият начин на живот, който познаваше, единственото, което обичаше и желаеше.

През следващите две седмици Стив и Мередит почти не се видяха. Тя оставаше на работа почти до полунощ всяка вечер, работеше с партньорите си за организиране на обединение от фирми за инвестиционна банкова дейност, които да гарантират предлагането на акции с цел превръщането на „Дау тек“ в акционерна компания. Осигури гаранцията на близо трийсет такива фирми. Прекарваше часове в разговори с анализаторите, за да се увери, че всички ще подкрепят предлагането в началото. Точно толкова време изразходваше в разговори със специалистите по продажбите, за да й потвърдят, че са установили контакт с ключовите институции в градовете, включени в обиколката им, и че ще изпратят инвеститори, които да присъстват на гастролната презентация. Сред тях бяха застрахователни компании, големи университети, всички, които имаха значителни средства за инвестиране. И те трябваше да бъдат привлечени. Разбира се, тя се срещаше с адвокатите на фирмата постоянно, за да подготвят документите за Комисията по ценните книжа и фондовите борси, за да е сигурна, че на всичките им въпроси за „Дау тек“ има отговор. Освен това мислеше за обема на акциите, които ще бъдат продадени, за окончателната им цена, макар че в проспекта, който вече доста надхвърляше сто страници, щяха да бъдат посочени приблизителни числа. Това бе невероятно количество работа, което изискваше постоянното й внимание, и тя имаше чувството, че си тръгва прекалено рано от офиса, а всъщност всяка вечер се прибираше у дома след полунощ.

Калан Дау бе невероятно впечатлен от сведенията, които му даваше, когато разговаряха, особено от факта, че тя бе превърнала секцията за рисковия фактор в проспекта в най-позитивната разработка за компанията, изкусно творение, създадено грижливо. Всъщност той бе доволен от всичко, което тя бе свършила, не можеше да повярва на късмета си да работи с такъв специалист.