Даниел Стийл - Неустоима сила

— Ще ти се обадя утре, когато мога — обеща тя, потискайки прозявката, с надеждата, че ще поспи няколко часа, преди да стане в шест и половина.

— Не се притеснявай. Ще бъда тук. Знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря, че се обади — тя отново се прозина. — Лека нощ… обичам те. — Затвориха, а тя заспа едва половин час по-късно, потънала в мисли за него, а след това за срещата с Калан Дау на сутринта. Стори й се, че звънът на часовника я събуди едва след няколко минути.

Мередит стана, взе душ, облече се и прибра косата си на стегнат кок, който й се струваше подходящ за срещата. Носеше тъмносин ленен костюм и когато се появи в трапезарията, външният й вид бе безупречен — в елегантна дреха, на високи токове, с перлени обеци, с куфарче в ръка, точно в седем и трийсет. И макар тя самата да не го съзнаваше, правеше поразително впечатление. Приличаше повече на модел, позиращ като бизнес дама, и няколко глави се обърнаха, докато тя се приближаваше бързо към масата, където чакаше Пол Блек. Той бе облечен в тъмносин летен костюм, стандартната бяла риза и консервативната вратовръзка му придаваха вид на такъв, какъвто си беше — инвестиционен банкер от Уолстрийт.

— Как мина вечерята снощи? — попита тя вежливо, когато седна и поръча чаша кафе.

— Много приятно. Обаче до града се пътува дълго. Закъснях повече, отколкото предполагах. Ти постъпи умно, като остана тук. — Тя не му припомни, че изобщо не й бе предложил да го придружи, и продължи разговора, като му разказа за обаждането на Калан Дау.

— Много е доволен от всичко, което сме направили за организирането на пътуването.

— Би трябвало да е. По думите ти, Мередит, съдя, че всичко ще бъде наред. Мисля, че нещата ще се развият добре.

— И аз това му казах. — Ала преди да успее да продължи, видя Калан Дау на прага на трапезарията да оглежда помещението и да ги търси с поглед. Изглеждаше точно както си го спомняше. Висок, добре сложен, хубав мъж с пясъчноруса коса, живи сини очи и спортна фигура. Изглеждаше прекалено добре и макар тя да знаеше, че е родом от източните щати, приличаше на кореняк калифорниец. Имаше чудесен тен, носеше синя риза, вратовръзка в синьо и жълто на „Ермес“ и костюм в цвят каки с превъзходна кройка, обул бе добре лъснати мокасини. Сякаш бе слязъл от реклама, а приликата с Гари Купър, както бе споменала пред Стив, бе по-силна от всякога. Забеляза ги веднага и се приближи с широка усмивка, здрависа се и с двамата с любезна усмивка.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте тук — непринудено заговори той, настани се на масата и минута по-късно поръчаха закуската. Поиска бъркани яйца и кана сок, а Мередит избра препечени филийки и кафе. Пол предпочете яйца по бенедиктински и овесена каша.

Разговаряха оживено за сделката и за неговите планове, за задължителната ревизия, а Мередит успокои страховете му, пропъди всичките му опасения, предаде му забележките в червено, които той прегледа бързо, докато пиеше втората си чаша кафе.

— Като че ли нещата потръгват.

— Да, така и трябва да бъде. Започваме в Чикаго след две седмици. — Бяха решили да предприемат пътуването оттам, защото градът не беше много важен за тях и щеше да им даде възможност да изгладят несъвършенствата в презентацията. От там щяха да отидат в Минеаполис, а после в Лос Анжелис и Сан Франциско. Той възнамеряваше да прекара уикенда вкъщи, а тя — да се върне в Ню Йорк. Следващия понеделник щяха да се срещнат в Бостън, да направят последна презентация в Ню Йорк и после — към Европа. Вече бе уредила повечето формалности в Единбург, Женева, Лондон и Париж. С това нейната работа приключваше. Надяваше се обединението, което бяха формирали за първичното предлагане, да се разпусне и акциите на компанията да се продадат на процъфтяващия електронен пазар. Очите му танцуваха като на възхитено дете, когато заговориха за това.

Докато бъбреха на края на закуската, той отново спомена за проблемите, които имаше с финансовия директор, Чарлс Макинтош. Този човек протакаше всичко, което зависеше от него, явно не желаеше компанията да стане акционерна и очевидно сериозно нервираше Калан. Тъй като се противопоставяше принципно на целите, които Калан си поставяше за компанията, той бе решен да сътрудничи колкото е възможно по-малко.

— Не знам колко време изгубих да го убеждавам, че постъпваме правилно. Знам, че вярва в правотата си, когато се опитва да ме разубеди. Той е добър човек, познавам го от години. Невероятно лоялен е, но е също неимоверно упорит — Кал изглеждаше притеснен.