Даниел Стийл - Неустоима сила

— Здравей, мила… Събудих ли те?

— Разбира се, че не, с Пол седим и играем покер. — Гласът й бе сънен, но той бе прекалено превъзбуден от работата си, за да го усети.

— Сериозно?

— Да, несъмнено… нали знаеш колко забавен човек е Пол.

— Съжалявам… не исках да те будя. Тук е пет часът, бях в операционната до полунощ. Видях съобщението ти, когато си тръгвах.

— Какво става? — Тя се прозина сънено.

— Спечелихме. Този път. Пиян шофьор ударил седемгодишно дете. Но ще се оправи, и двата му крака са счупени, ребрата му бяха смазани, но нищо по-сериозно. — Едно от ребрата бе пробило белия дроб, но Стивън свърши чудесна работа.

— Какво е правило това момче навън в полунощ?

— Седяло е при един воден кран. Тук е доста горещо.

— Прибираш ли се изобщо вкъщи? — попита го тя и отново се прозина, претърколи се в леглото и погледна часовника. Беше късно, но тя се радваше да го чуе.

— Няма за какво да се прибирам вкъщи. Мислех си да остана тук и да поспя. Все едно, трябва да се върна след три часа.

— Ти си единственото познато ми човешко същество, което работи повече от мен, Стивън Уитман.

— Вземам пример от теб в това отношение. Е, как върви? Видя ли се с клиента си?

— Чак утре сутринта на закуска… по-скоро след няколко часа. Но съм готова. Привърших работата си в самолета. Разговарях с него снощи, стори ми се доста нервен. — Вече се беше разбудила и се питаше дали да продължава да спи до сутринта. След като Стивън я беше върнал към реалността, можеше да обмисли много неща.

— Е, нека те оставя да спиш… Просто исках да ти кажа, че те обичам и ми липсваш.

— И ти ми липсваш, Стив — усмихна се тя в тъмното, със слушалка в ръка, развълнувана от мисълта за него. — Ще се върна, преди да си разбрал, че ме няма.

— Нали знаеш, аз ще съм хванат в капан тук, като плъх в клетка, както обикновено. Замисляла ли си се някога колко ненормален е животът ни? — попита я той, загледан в пространството пред себе си, замислен за нея. И двамата бяха ужасно заети. Понякога прекомерно, макар да се гордееха един с друг.

— Да, размишлявах върху това, когато тръгнах днес. Мислех си колко невъзможно би било да се справяме, ако имахме деца. Никога не бихме могли да водим живот като сегашния, Стив. Сигурно затова нямаме.

— Бихме могли да уредим нещата, ако решим. Другите хора го правят, заети са колкото нас. — В гласа му прозвуча тъга.

— Посочи ми двама — отвърна тя, изпълнена със съмнение, — посочи ми поне един. Не мога да се сетя за някой, който да живее като нас. Ти никога не си вкъщи, отсъстваш с дни, а аз съм непрекъснато на път или в офиса. Страхотен живот за едно дете. Ще трябва да носим табелки, на които да пише мама и татко, за да ни разпознава, когато ни види.

— Знам, знам… смяташ, че не сме готови. Просто се опасявам, че когато решиш, ще бъдем твърде стари, за да го направим.

— Ти никога няма да бъдеш твърде стар, за да го направиш. — Тя се разсмя, ала знаеше, че той се отнася съвсем сериозно към въпроса, много по-сериозно от нея. Но изобщо не бе готова дори да помисли да има деца и не беше сигурна, че някога ще бъде. Не можеше да си представи как ще ги вмести в и без това пренатоварения си график. С течение на годините идеята й се струваше все по-малко привлекателна, макар че не искаше да го разочарова. Знаеше колко много означава за него да имат деца. Пък и тя не бе затворила вратата окончателно. Ала раждането в никакъв случай не се нареждаше сред приоритетите й.

— Ще трябва да поговорим сериозно за това, Мери, и то скоро.

— Не и докато не направя „Дау тек“ акционерна компания — отвърна тя и в гласа й изненадващо се усети тревога.

Когато повдигаше въпроса за децата, тя винаги заемаше отбранителна позиция. Постоянно изникваше някоя компания, която трябваше да направи акционерна, някое първично широко предлагане на акции, което бе най-важното нещо в живота й за момента, или компания, която се нуждаеше от помощта й, някаква сделка, която трябваше да организира, някоя гастролна презентация, която трябваше да довърши. За четиринайсет години за нея никога не настъпи подходящият момент да помисли за дете и той явно започваме да губи търпение. Изпитваше чувство за реална загуба при мисълта, че е възможно да останат бездетни. Ала да имат деца, за него бе по-важно, отколкото за нея. Чувстваше липсата на семейство повече, отколкото тя, за нея той бе единственото семейство, от което се нуждаеше.

— По-добре да те оставям да поспиш, Мери, в противен случай на сутринта едва ще се държиш на краката са. — Знаеше, че й предстои дълъг ден, след което щеше да вземе самолет обратно до Ню Йорк и да се приземи към шест сутринта във вторник. А доколкото я познаваше, тя щеше да се прибере вкъщи, да вземе душ, да се преоблече и да отиде в офиса в осем и половина.