Даниел Стийл - Неустоима сила

Телефонът иззвъня, докато тя се обличаше. Беше Стив. Тъкмо излизал от операцията на детето със счупения врат, а педиатърът казал, че то ще се оправи. Имало бе късмет, Стив асистирал по време на операцията, каза й, че ще се навърта известно време наоколо. Бяха изгубили майката малко след като я бяха докарали, а по-голямото дете още беше в кома. Всичко това бе всекидневие, макар че всеки нов случай изглеждаше най-важният в живота му, и тя се усмихна, докато го слушаше. Той бе развълнуван от случващото се, както и тя от пътуването до Калифорния.

— Ще ми липсваш. Мери — нежно каза той и тя се усмихна на ласката в гласа му.

— И ти на мен. — Изрече го искрено, а той се засмя на думите й. Познаваше я твърде добре.

— Да, за десет минути. Единственото, за което ще мислиш, са забележките в червено, брошурата и проучвателното пътуване. Познавам те. Така е, нали?

Докато се обличаше, тя продължаваше да мисли за казаното от него. Познаваше я толкова добре, колкото и тя него. Разбираха привързаността на всеки един към работата, бяха наясно с целите, слабостите, страховете си. Споделяха пълната си отдаденост на професиите, заради която нямаха деца. Къде би било тяхното място, след като той прекарваше по три дни в болницата, без да се прибира, а тя пътуваше непрекъснато? Какво би получило едно дете при живот като техния? Не кой знае колко, каза си, ето защо, поне засега, тя отказваше да има дете. Беше добра в професията си, сигурна бе, макар и не толкова уверена, че ще бъде добра майка. Може би по-късно, така казваше на Стив винаги. Ала по-късно щеше да е твърде късно и двамата го знаеха. Питаше се дали някой ден няма да съжалява, че е отлагала. В момента обаче не смяташе, че ще е така.

Когато прибра всички документи в куфарчето си и закопча сакото на костюма си, тя се погледна в огледалото. Видът й бе точно толкова изряден и безупречен, колкото размъкнат изглеждаше Стив, когато излизаше от апартамента в шест тази сутрин. Не беше необходимо да изглежда по-добре за операционната или за прегледа на пациенти, които бяха на косъм от смъртта. От него се изискваше единствено да е на мястото си и да знае какво прави, а това не налагаше да изглежда добре. Докато Мередит трябваше да излъчва ефективност и компетентност, да внушава, че контролира всичко, което прави, и тя изглеждаше точно така, когато взе куфарчето си и напусна апартамента. Носеше със себе си лаптопа и мобилния си телефон, както и последния проект на проспекта, върху който бе работила с адвокатите.

Докато пътуваше към летището в таксито, за да се срещне с Пол Блек, партньора, който щеше да пътува с нея, тя се загледа в очертанията на сградите в небето над Ню Йорк и си помисли колко много обича живота си тук. Всъщност, не би променила абсолютно нищо в начина си на живот. Според нейните разбирания, той бе идеален.

В самолета Мередит поработи на лаптопа известно време, после прегледа материала, който бе подготвила за Калан. Пол Блек, партньорът, с когото пътуваше, спа през по-голямата част от пътуването, а през последния половин час разговаряха за срещата на следващата сутрин. Той бе сигурен, че тя е свършила цялата основна работа съвестно и, както винаги, бе уверен, че Мередит ще направи впечатление на клиента с всичко, което бе организирала за него.

Всъщност, Блек бе намерил клиента, но опитът на Мередит в сферата на високите технологии го накара да насочи Калан Дау към нея. За едно нещо можеха винаги да бъдат сигурни при Мередит — че тя ще подготви всичко по най-добрия начин. Той й го каза по време на полета, но тя се подразни от тона му, стори й се, че й говори снизходително. Винаги когато разговаряха, очакваше той да завърши изреченията си с момиченце. Пол Блек бе един от старшите партньори във фирмата и не се нареждаше сред любимците й. Смяташе, че той прекарва твърде много време в хвалби за социалните си контакти и че почива на лаврите си — занимания, които Мередит не одобряваше. Връзката му с Калан Дау бе създадена чрез един от братята на съпругата му. Ала след като бе хванал голямата риба, Блек не беше направил нищо повече. Мередит бе свършила цялата работа досега по превръщането на „Дау тек“ в акционерна компания с широко участие.

Самолетът се приземи в три и петнайсет. На летището ги посрещна кола, изпратена от Калан Дау. Беше им резервирал места в „Рикис“ в Пало Алто, наблизо до офиса му. И след като се настаниха там, Пол Блек я остави, за да вечеря с приятели в Сан Франциско. Той сякаш имаше връзки навсякъде, където отидеха, но така и не покани Мередит да го придружи.