Даниел Стийл - Неустоима сила

— Не ми е приятно да го призная — притеснено каза Калан, сякаш бе момче, — но ми се струва, че съм малко нервен. Все едно съм девственица.

— Няма да е за дълго — засмя се тя. — Когато стигнем до Ню Йорк, вече ще бъдеш професионалист и гарантирам, че ще ти хареса. Човек се пристрастява.

— Щом казваш.

Тя го запозна с някои подробности — кой ще присъства на работната закуска и обяда на следващия ден. След това заминаваха за Минеаполис, за да организират там вечеря, а в сряда сутрин на същото място щеше да има закуска. После продължаваха за Лос Анжелис за вечеря, четвъртък цял ден щяха да прекарат там, а късно вечерта заминаваха за Сан Франциско за закуска и обяд в петък. После той се прибираше у дома, а тя вземаше директния полет до Ню Йорк с надеждата да се види със Стив през уикенда. По това време щеше да е изминала седмица от раздялата им и тя бе сигурна, че и двамата ще бъдат изтощени, но и щастливи да бъдат заедно. Дотогава обаче й предстоеше усилна работа.

— Изтощавам се само като слушам програмата ни — отбеляза Калан, но в гласа му се усещаше задоволство. — Ако някой от полетите ни се забави, можем да провалим цялата сделка — допълни той с нескрито безпокойство.

— Уредила съм чартърни полети от всеки град, ако стане нужда. Ще видим как ще тръгнат нещата. Утре обаче трябва да побързаме за полета до Минеаполис.

Беше действала хладнокръвно, както винаги. Бе помислила за всички подробности. Бе свикнала с тези ситуации, както и да урежда и най-дребните детайли. Дори бе разбрала от секретарката му какво обича да пие и бе осигурила в хотелския му апартамент бутилка от любимото му шардоне и съставките на коктейла „Сапфирено мартини“ — малък жест, който той оцени, когато огледа обстановката. Тя беше невероятна жена.

— По-добре си почивай тази вечер, за да си свеж за първата ни презентация утре. — Заприлича му на икономка, която се грижи за момчетата в училищен пансион, и той се разсмя.

— В интерес на истината, надявах се да вечеряш с мен. Можем да отидем по-рано, Мередит. Ако остана тук сам, ще се тревожа и до сутринта ще полудея.

Тя сякаш се поколеба за момент. Беше прекарала уикенда самотно вкъщи, без Стив, и предложението за вечеря й се видя привлекателно.

— Не съм сигурна, че трябва да ти позволя да правиш това, но може би ако отидем по-рано на вечеря, Кал… Не искам да стоиш буден до късно.

Той отново се разсмя и обеща да се прибере в стаята си веднага след вечеря.

— Все едно се чувам как разговарям с децата. Ще се оправя. Обещавам. Ще се прибера тук и ще пия мартини до сутринта.

— О, страхотно — засмя се Мередит. — Може би трябваше да прибера тези бутилки. Вече си мисля, че е най-добре да ти дам приспивателно, за да заспиш дълбоко. Разбира се, че ще се оправиш. Когато всичко свърши, ще бъдеш много горд с „Дау тек“. Всички ще се гордеем.

— Толкова съм ти благодарен за всичко, което направи за мен, Мередит. Ти си невероятна.

Несъмнено бе искрен, но в момента бе също много притеснен.

— Не повече от всеки друг от фирмата, Кал — скромно отвърна тя. — В подготовката участваха много хора, а анализаторите и пазарните експерти помогнаха също, както и партньорите ми.

— Дори Комисията по ценните книжа и фондовите борси беше добра с нас — потвърди той със задоволство. Проспектът бе изчерпателен и те, изглежда, го бяха харесали. — Както и да е, хайде да вечеряме и да празнуваме. Вероятно това ще е последната ни сносна вечеря за тази седмица.

Той вече бе чувал, че храната на гастролните презентации по правило е отвратителна и обикновено отговаряше на определението „гумено пиле“. Ала той не се тревожеше дали храната ще е добра, интересуваше го само всичко с презентацията да е наред. А след като бе в умелите ръце на Мередит, вече започваше да се заразява от нейния оптимизъм.

Срещнаха се точно в седем и трийсет. Бе поръчал лимузина, която да ги откара до ресторанта, и тя ги чакаше отвън, а Кал изглеждаше както винаги красив и безупречно елегантен, и разбира се, с калифорнийски тен. Приличаше й повече на актьор или на фотомодел, отколкото на бизнесмен, ала тя работеше с него от доста време и вече се бе убедила в деловите му качества. Но най-много харесваше у него блестящия му ум, съобразителността и непринуденото му чувство за хумор. Когато бяха заедно, тя винаги прекарваше добре.

Разговаряха по пътя до ресторанта, където ги настаниха на уединена маса в ъгъла. След като си поръчаха пържоли и вино, той се обърна към нея с усмивка и й зададе въпрос, който не очакваше.