Даниел Стийл - Неустоима сила

Двамата се загледаха за миг, после камерите се обърнаха по посока на воя на линейките и пожарните, които се задаваха по улицата, все още извеждаха хората от сградата, някои от тях се бяха промъквали надолу по стълбите в дима и тъмнината, облени в кръв и ранени, а после показаха смразяващи кадри на трупове, покрити с брезент. Те илюстрираха по ужасяващ начин на какво бе способна човешката раса понякога.

— Как е възможно някой да стори подобно нещо? — попита Мередит с приглушен глас, докато Стив пристягаше връвта на работния си панталон и нахлузваше чехлите на краката си. Добре поне, че бе поспал два часа и отново се чувстваше бодър. Предстоеше му продължително натоварване и двамата го знаеха. — Мога ли да помогна с нещо, ако дойда с теб? — Тя ненавиждаше мисълта да остане вкъщи, напълно безполезна. А сърцето я болеше от видяното в телевизионните новини.

— Не мисля, скъпа. Доброволците обикновено не вършат никаква работа в подобна бъркотия. От общината ще ни дадат хора от гражданската отбрана, а Барби спомена, че ще ни изпратят медицински персонал от Националната гвардия от Ню Джързи. Ще ти се обадя веднага щом се освободя за миг.

След видяното по телевизията, тя знаеше, че това няма да е скоро.

След две минути вече бе излязъл, а тя седна на леглото и се загледа в телевизора с невярващ и ужасен взор как интервюират десетки от оцелелите. После превключи на друг канал, където картината бе още по-потискаща. Изобщо не можеше да си представи какво ще види Стив в болницата, особено след като щяха да изпращат при тях най-тежко ранените. Напомняше й за бомбения атентат в Оклахома през 1995 година, но бе по-лошо.

А през следващите двайсет и четири часа Стивън изобщо не се обади. Тя остана в апартамента, страхуваше се да не пропусне обаждането му, ако се освободи за миг и й позвъни, но очевидно той нямаше възможност. Мередит отново прегледа материалите си за пътуването, тъй като нямаше какво друго да прави.

Стив й се обади чак в събота, в полунощ. Бяха минали трийсет и един часа, след като бе излязъл от апартамента. Каза й, че откакто е дошъл на работа, дори не е сядал, не е спал и не е ял друго, освен чипс и понички. Бяха изгубили петдесет и двама от близо триста тежко ранени пациенти, изпратени при тях, а другите все още бяха в тежко състояние. Сред тях имаше и деца, и неизбежната група туристи.

— Добре ли си? — попита го тя с безпокойство в гласа.

— Добре съм, скъпа. С това си изкарвам прехраната. Би трябвало да стана дерматолог, ако искам отпуск и почивни дни в края на седмицата. Съжалявам само, че не прекарах този уикенд с теб, преди да заминеш. Ала такъв бе професионалният им живот и те не си правеха илюзии. Мередит отдавна бе приела този факт. — Не мисля, че ще се прибера, преди да си заминала в тона му прозвуча извинение.

— Не се тревожи за това. Ще се видим следващия уикенд.

— Вероятно ще съм тук дотогава. Ще ти се обадя по-късно. Сега трябва да вървя.

Все още му предстояха операции, продължаваха да им прехвърлят пациенти от други болници, които не можеха да се справят с тежките случаи. Той си даваше сметка, че още няколко дни ще трябва да се справя с хаоса. По-късно вечерта пак й позвъни, но ситуацията не се бе променила кой знае колко. Чуха се и в неделя, малко преди обяд. Стори й се изтощен. Каза, че е успял да поспи два часа предната нощ, но това бе единственият му сън, откакто бе излязъл от къщи. Живееше на кафе.

— Трябва да поспиш малко, Стив.

Тя се тревожеше за него, боеше се, че е твърде уморен, а в такова състояние можеше да не разсъждава трезво и да вземе грешни решения. Но това сякаш никога не му се случваше. Обикновено се опитваше да работи в разумни граници, но при големи злополуки всички граници отиваха по дяволите. А в случай като този, тя знаеше, че ще остане в болницата толкова дълго, колкото е необходимо. Сякаш имаше неизчерпаема енергия да е винаги на крак, а в интерес на истината, знаеше го, в такива моменти той беше във вихъра си. Ненавиждаше случилото се с пациентите му, мразеше това, което ги бе довело при него, но след като веднъж бяха дошли тук, той им се отдаваше напълно и би умрял за тях. Именно това го правеше толкова добър лекар. Имаше издръжливостта на боен кон.

— Ще поспя два часа — обеща й той. — В графика за операционната съм вписан след няколко часа. Лукас обаче е тук и той ще поеме вместо мен.

Бяха страхотен екип и Мередит бе сигурна, че от експлозията насам бяха спасили живота на безброй много хора. По-рано същия ден група душевноболни екстремисти бяха поели отговорността за атентата, но досега никой от извършителите не бе задържан.