Даниел Стийл: Неустоима сила

Притискаше бинт към стомаха му, когато пристигнаха от „Бърза помощ“, сложиха го на носилката по възможно най-бързия начин, така че поръча на една от съседките да се погрижи за Фелиша.

— Ще го придружите ли? — Екипът бе озадачен, че им даде името на травматологичното отделение, където работеше. Стив продължаваше да е в безсъзнание, кървеше обилно. Включиха го на система и тя продължи да притиска зейналата рана, докато се питаше какво е правил той пред дома й. Не бяха се чували от три месеца и изобщо не бе очаквала да го види.

Кръвното му налягане вече падаше, когато наближиха болницата, и за щастие Лукас бе дежурен. Ана му обясни какво се е случило, поне онова, което знаеше, и Харви се втурна да подготви операционната. Все още беше със Стив, когато екип от травматологията пое ранения.

— Някой знае ли името му — извика една сестра и Ана отговори:

— Това е Стив Уитман. — Лицето й бе посивяло от притеснение.

— Какво, по дяволите, прави тук, мислех, че е в Калифорния — промърмори една от сестрите, докато режеше дрехите му с ножица.

— Е, очевидно се е върнал — лаконично отбеляза Ана, която се опитваше да облече болничните си дрехи, докато вървеше с екипа към операционната. — Има дупка с големината на Тексас в стомаха си. Господи, не могат ли хората ви да се движат по-бързо.

— Движим се… движим се… — Но те го губеха и Ана изтръпваше от ужас при тази мисъл. Стигнаха вратата на операционната, където Лукас ги чакаше. Вече бе сложил маска, кепе и ръкавици.

— Отива си, Харви — прошепна тя, докато продължаваше да си намъква хирургическите дрехи. Искаше да остане със Стив.

Налягането му все повече се понижаваше и по времето, когато тя най-сетне се подготви и влезе в операционната, вече го бяха интубирали.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита Харви, докато ровеше с инструментите да открие куршума.

— Мисля, че е идвал при мен — обясни Ана през стиснати зъби, — и някой е стрелял по него.

— Ти си опасна жена — отбеляза Харви с мрачен хумор, все още не можеше да открие и да отстрани куршума, сменяха втора банка с кръв.

— А той е негодник — добави Ана, а сълзите се стекоха към маската й. — Моля те, нека опитам. Добра съм в това — помоли го тя.

— И аз така съм чувал — съгласи се Лукас.

Пое работата и потърси куршума надълбоко. Когато го откри, се чу кратък хриптящ звук. Още двайсет минути й трябваха, за да го извади. Кръвното налягане вече бе стабилизирано, но Стив все още кървеше силно. Справиха се с този проблем след цял час. Три часа, след като го бяха завели в операционната, Харви остави Ана да зашива раната. Пациентът бе най-сетне в стабилно състояние.

— Мисля, че ще се оправи — рече Харви, докато откарваха Стив в реанимацията, после я погледна. — Изглеждаш ужасно, доктор Гонсалес.

— Благодаря, доктор Лукас.

Лицето й все още бе сиво, а коленете й трепереха. След операцията отиде да поседи до Стив. Минаха два часа, преди той да се размърда, все още бе замаян, но явно я позна и й се усмихна:

— Ана? Идвах да те видя — прошепна с напукани устни.

— Така и не успя. — Усмихна му се през сълзи, очите й се замъглиха. Мислеше, че няма да го види никога вече, дори по едно време смяташе, че ще умре, преди да са успели да го спасят.

— Какво се случи? — попита той шепнешком.

— Някой стреля по теб.

— Прекрасен квартал — отбеляза той, не бе загубил чувството си за хумор, и тя му се усмихна развълнувана.

— Какво правеше там? — попита, макар да знаеше, преди да й е отговорил.

— Дойдох да се сбогувам.

— Стори го преди три месеца — внимателно му припомни тя. Той отново се унасяше, но се насили да отвори очи и да продължи разговора.

— Исках да видя Фелиша. Липсваше ми.

— И ти й липсваше. — Ана реши да захвърли предпазливостта и да му каже истината. — Както и на мен, макар да си негодник.

Стив успя да фокусира погледа си право в очите й.

— Развеждам се и заминавам за Кентъки.

Лицето на Ана се сгърчи при тези негови думи.

— Мисля, че халюцинира — обърна се тя към една от сестрите.

— Така е. Вярно е… развеждам се… Отивам в Кентъки… — настоя Стив със слаб глас.

— Не говори много… ще поговорим по-късно. Защо не поспиш малко? — нежно му препоръча тя.

Просто умираше от притеснение за него.

— Боли ме гръдния кош.

— Престани да се оплакваш. Оперира те страхотен хирург.

— И кой беше?

— Аз. Имаше куршум с размера на яйце в гръдния си кош. Сега млъквай и заспивай, преди да съм те ударила.