Даниел Стийл: Неустоима сила

Когато Стив слезе от самолета в Ню Йорк, отиде направо в агенцията да потърси работа, каквато искаше. Беше чул за тази възможност от един лекар, когото познаваше от медицинския колеж. Сградата бе малка и мръсна, с олющен надпис отвън. Изглеждаше толкова зле, колкото и местата, където изпращаха клиентите си. Дадоха му брошура, дълъг списък със страни, които обслужваха, и описание на работата, която се предлагаше. Уведомиха го, че ще са необходими няколко седмици за обработване на документите му. Но Стив не разполагаше с друго, освен с време и нямаше закъде да бърза. Мислеше да се обади на Харви, да го поздрави, но все още не беше готов да говори за Мери, нито за фиаското в Калифорния, затова се въздържа.

Отседнал бе при стар приятел от медицинския колеж и прекарваше по-голяма част от времето си в разходки и посещения на музеи. За пръв път от години имаше свободно време. Ходеше на морския бряг, изгледа всички най-нови филми. Непрекъснато мислеше да се обади на Ана. Но в крайна сметка реши да остави тази глава от живота си затворена.

В края на юни най-сетне го повикаха от агенцията. Бяха обработили документите му и му предлагаха няколко възможности — Перу, Чили, Кентъки и Ботсвана. Работата, която описваха, бе трудна, но интересна. Накрая избра Кентъки. Вече не изпитваше потребност да бяга от Мередит. Казаха му да отиде отново след четири дни да подпише документите. Ангажиментът бе двегодишен.

След като вече знаеше, че отново ще пътува, Стив реши да се обади на Харви Лукас. А после прецени, че трябва да се отбие и при Ана. Искаше да се сбогува с нея и да й се извини, че се е държал толкова непреклонно, когато отиваше в Калифорния. Нямаше намерение да се опитва да подновява отношенията си с нея, знаеше, че няма право на това. Просто искаше да се увери, че при нея всичко е наред, а освен това искаше да види Фелиша. Липсваше му. Липсваха му и двете, притесняваше го фактът, че така и не се сбогува с Фелиша. Не беше хубаво така да се изоставя едно дете, не можеше просто така да изчезне от живота му, без да се сбогува или поне да обясни каква е причината. Чувстваше се още по-зле заради начина, по който бе оставил майка й.

Беше топъл, слънчев юнски ден. Все още първата гореща вълна не бе нахлула в града и хората изглеждаха все още настроени добродушно. Обади се да провери дали Ана си е вкъщи, а детегледачката му обясни, че ще се прибере у дома в три часа следобед. Затова той изчака да стане пет и тогава се отправи към дома й. Прецени, че ако й се обади, тя вероятно щеше да откаже да се срещнат.

Взе автобус, който вървеше по Бродуей, после продължи пеша на запад до Сто и втора улица. На слънчевата светлина сградата изглеждаше малко по-добре, но не кой знае колко. Бе полуразрушена и винаги му се свиваше сърцето, че й се налага да живее там.

Тъкмо се готвеше да натисне звънеца на домофона пред входната врата, когато двама младежи в тениски и джинси се приближиха. Единият от тях промърмори нещо и Стив реши, че се обръща към него.

— Извинете, какво казахте? — Беше се замислил за Ана, доста време бе отсъствал от Ню Йорк и бе забравил, че трябва да бъде предпазлив.

— Казах да ми дадеш портфейла си, задник. — Стив впери поглед в тях за миг, не беше сигурен дали да им го даде без протести или да се опита да поговори с тях и докато се колебаеше, вторият насочи пистолет срещу него. Забеляза, че първият държи джобен нож на пружина.

— Спокойно, момчета, ще ви дам портфейла си, но в него няма кой знае какво. — Докато го изваждаше, ръцете му трепереха. Подаде го на момчето с ножа, но по-младият, този с пистолета, изглеждаше нервен.

— По-бързо, човече… нямаме цял ден…

Онзи с ножа грабна портфейла, Стив бе насочил вниманието си към него, а другият, без да отправи предупреждение или да издаде някакъв звук, стреля в него от упор, някъде в областта на гръдния кош. Стив издаде приглушен вик и инстинктивно натисна копчето, на което се готвеше да позвъни, после се свлече бавно на стълбите.

Лежеше с лице надолу, неспособен да помръдне, прозорците започнаха да се отварят един по един и той чуваше гласове високо над себе си, хората се развикаха, но младежите вече бяха избягали и никой не успя да ги спре.

Все още чуваше гласове, а след малко усети как някой го теглеше, после го обърнаха, за да видят пораженията, и той се изгуби в пълен мрак.

Така и не разбра, че са повикали Ана. Всички в зданието знаеха, че тя е лекар. Намери го в средата на малка тълпа, бе дотичала с медицинската си чанта. Бе разбрала, че някой е ранен. Наистина бе чула изстрела, но отначало не й направи впечатление. Помисли си, че е шум от ауспуха на камион. Когато се навеждаше над него, за да го прегледа, чу сирени. Някой се бе сетил да повика линейка. Когато видя лицето на ранения и го позна, с ужас си даде сметка, че той е дошъл да я види.