— Не давам и пет пари, дори да не си съгласен с мен, Кал. Можехме да го обсъдим насаме, не беше необходимо да ме унижаваш публично.
— Приемаш го много навътре, Мередит — грубо се сопна той и напусна като вихър кабинета й.
Но непрестанното му лошо настроение и заяждането ставаха очевидни за всички. Техните колеги не разбираха причините, но все пак се питаха дали той няма да я уволни. Същия въпрос си задаваше и тя. Изглежда бе решил да си отмъсти. Но самият той се разкъсваше от самообвинения, тъй като не бе я помолил да се омъжи за него по-рано. Наистина тогава бе твърде уплашен, за да се обвърже, и твърде влюбен, за да позволи връзката да му се изплъзне. Съмняваше се, че чувствата й са се променили заради лоялността й към Стив, но се питаше дали би се чувствал по-добре, ако бе така. А повече от всичко друго той мразеше да губи.
— Май си в страхотно настроение — отбеляза Стив саркастично, когато тя се прибра у дома същата вечер. Бе необходима само една капка, за да прелее чашата, и това стана, щом тя остави куфарчето си.
— Истината е, че не съм — злобно отвърна тя. — Имах отвратителен ден. Мразя живота си. Усещам, че губя контрол. Как мина твоят ден?
— По-добре. Но не кой знае колко. Днес лекувах хемороиди, вадих дъвка от ухото на едно дете и поставих шина на счупен пръст. Предполагам, че мога да получа Нобелова награда за това. — Той беше на петата си бира, пристигането на мебелите се отлагаше заради наводненията в Оклахома.
— Защо не се преместим на хотел, докато дойдат? — предложи тя, когато Стив я уведоми за забавянето.
— Защото това ще ни превърне глезльовци. Защо да не можем да спим на пода няколко седмици? Знаеш ли, хората са живели и преди да се появят леглата и диваните.
— Изморена съм от този бивак тук. — Тя просто нямаше сили за това. Нито с него, нито с когото и да било друг. Бе ядосана на Кал заради държанието му към нея. Бе приел поведението на обидено дете и тровеше всекидневието й в офиса. В момента нищо в живота й не вървеше гладко.
— Писна ми от недоволството ти — процеди през зъби Стив, а тя го изгледа с пълно отвращение.
— Съжалявам. Просто не мога да направя нищо повече в момента. Опитвам се, но ми е трудно. Това проклето пътуване в двете посоки ме убива. Защо не потърсим къща в Пало Алто?
— Защото не може целият проклет свят да се върти около теб, Мередит. Ако някога получа прилична работа тук, трябва да съм близо до болницата. Не мога да пътувам един час в задръстване, за да стигна до пациентите си.
— Бих казала, че дете с дъвка в ухото може да почака ден-два, докато стигнеш там.
Тази остра забележка бе съвършено необичайна за нея и след няколко минути Стив излезе ядосан от апартамента, а когато се върна, бе пиян, бе пил нещо повече от бира — три текили и едно бренди. Но тя не му каза и дума. Лежеше на сгъваемото легло, което той бе купил, и се преструваше, че спи. Но от излизането му, тя не бе престанала да плаче.
Не така искаше да живее. Приятелството се бе изпарило, липсваше съчувствие, както и другарство. Вече почти не се любеха, а когато това се случваше, все едно го правеха с непознат. И двамата бяха живели много по-пълноценно напоследък, но никой от тях не намираше сили да изрече истината. Просто оставаха да лежат самотни и нещастни, а стените помежду им ставаха все по-високи. Единственото по-лошо нещо от април бе май. Въпреки хубавото време изглежда над живота им бяха надвиснали буреносни облаци. През по-голямата част от времето те се избягваха.
А когато мебелите им най-сетне пристигнаха, те не донесоха желания уют. Наподобяваха реликва от изгубен свят и сякаш никой от тях не пасваше на апартамента. А според мнението на Мередит жилището изглеждаше угнетяващо.
В края на май бяха готови да се убият един друг и тя вече обмисляше да напусне работа. Ставаше все по-невъзможно да работи с Калан.
— Какво искаш от мен? — попита я една вечер Стив. — Дойдох тук да спася брака ни. Приех работа, която ненавиждам, защото исках да бъда с теб. Отказах се от всичко, което обичах в Ню Йорк. А ти се държиш отвратително от деня, в който дойдох. Защо ме мразиш толкова много, Мери?
Трагедията бе, че го мразеше най-много, защото той не бе Калан. А истината бе, че не го мразеше всъщност. Просто вече не го обичаше и не можеше да понесе, че трябва да се изправи пред тази истина. Бе ядосана на всички, главно на себе си заради случилото се. Но времето ги бе отнесло като бурна река и предишното разбирателство вече не можеше да се открие. Когато се огледаше край себе си, виждаше единствено развалините на брака си.
Читать дальше