Даниел Стийл: Неустоима сила

Мередит остана в прегръдките му и плака много тази нощ, а на следващата сутрин се обади в работата, че е болна. Остана с него до заминаването му, моментът, когато той излезе от апартамента, бе потресаващ. Не можеше да спре риданията си и той я притисна продължително, после каза, че трябва да тръгва. Не искаше да изпусне полета си, долу го чакаше такси, което да го отведе до летището.

— Обичам те, Стив — плачеше тя. — Съжалявам. — Тя почти не бе на себе си.

— И аз.

Целуна я за последен път, взе чантата си и забърза надолу по стълбите. А преди да се качи в колата, й помаха, когато я видя на прозореца, после се изгуби и тя остана загледана навън с невярващи очи. Петнайсет години от живота й бяха приключили. Вече нямаше никого. Нито Стив. Нито Кал. Никого. Можеше да разчита единствено на себе си. Стив се бе запътил към нов живот. Тя продължи да стои до прозореца, изпълнена с чувството за огромна празнота.

Мередит не отиде на работа два дни, а когато се върна, бе необичайно притихнала и спокойна. Кал, както винаги, оспорваше всяка нейна дума, но тя не му опонираше, не му съобщи и какво й се случило. Личният й живот вече не бе негов проблем. Нямаше за какво да говорят, освен по делови въпроси.

Когато шокът от заминаването на Стив поотмина, тя започна да осъзнава, че е бил прав. От седем месеца разнасяха едно мъртво тяло, което вече трябваше да бъде погребано.

Щом се успокои, се почувства способна да се оправя с бизнеса. Стив се обади от Ню Йорк, за да се увери, че тя е добре, уведоми я, че е отседнал при приятели и й остави телефонния си номер. Но макар и вечер да се чувстваше самотна, тя не му позвъни. Той имаше право на нов живот.

Намислила бе да напусне „Дау тек“ и да се върне в Ню Йорк. Но бе решила да изчака месец и да види дали отношенията им с Калан няма да се пооправят. Все още й бе ядосан, но сега тя се държеше с него по-твърдо. Уважението, което някога бяха изпитвали един към друг, изглежда се завръщаше, дори може би и приятелството.

Три седмици, след като Стив си бе заминал, той я помоли да му помогне при придружаването на някакви анализатори от Лондон. На нея не й се излизаше, но когато каза, че ще ги води на вечеря в града, за нея не бе проблем да се присъедини към тях. Каза й, че е направил резервация във „Фльор дьо Лис“ и ще я вземе на път. Тя се възпротиви, предпочиташе да се срещнат там, но той бе настоятелен.

Вечерята мина много добре и Калан се поотпусна. Тя бе облякла нова рокля и бе подстригала косата си сутринта, най-сетне се връщаше в старата си форма — не жената, която бе влюбена в Кал, а личността, която бе, преди да го срещне. Той сякаш го почувства. По време на вечерята се държеше почтително, дори вежливо. След вечеря я откара до апартамента й.

— Как е Стив? — поинтересува се учтиво, когато спря пред сградата. — Харесва ли новата си работа?

— Много — отвърна тя и му благодаря за вечерята.

— Как са децата? — попита го на свой ред и той й отвърна, че след няколко дни заминават, за да прекарат един месец с майка си. Бе краят на юни и училището бе свършило. Тя не си призна колко й липсват, нито попита дали я споменават. Децата му вече не й влизаха в работата, както и нейният живот не му принадлежеше. Оттук нататък бяха работодател и служител.

— Приятно ли ти е да живееш в града? — зададе той въпрос, когато тя се готвеше да слезе от колата.

— Всекидневното пътуване е малко неприятно, но харесвам апартамента.

Това също бе лъжа. Но той нямаше право на истината. Налагаше й се да свикне с много нови неща. Да бъде сама. Да бъде разведена. Бе се обадила на адвокат и бе започнала процедурата по развода. Всичко бе много просто, Стив не искаше нищо от нея. Беше си тръгнал с празни ръце и предпочиташе да бъде така.

— Бих искал някой път да видя как си се устроила — рече той, докато я изпращаше до входната врата на сградата, а на нея й се прииска да разбере защо, но не посмя да попита.

— Заповядай на едно питие следващия път, когато си в града. — Не бе нищо повече от светски разговор. Нямаше никакво намерение да го кани, когато и да било в бъдещето.

— Къде се намира? — попита той и огледа сградата.

— На най-горния етаж — отговори тя, а после се сети, че прозорците са тъмни.

— Стив на работа ли е?

— Не, в Ню Йорк е — честно отвърна тя, а после реши, че няма значение дали той ще разбере истината. Между тях всичко бе свършило. — Всъщност — тя се поколеба за частица от секундата, — вече не живее тук. Развеждаме се. Замина миналия месец. Сега е в Ню Йорк. Ще работи като доброволец в страна от Третия свят. — Калан я погледна, сякаш му е ударила шамар.