Даниел Стийл: Неустоима сила

— Нека поне опитам — очите му блеснаха закачливо и тя изведнъж видя мъжа, в когото някога се бе влюбила. Но вече не искаше да й въздейства по този начин. Стив си бе тръгнал. И Кал си бе тръгнал. Единственото, което искаше да вижда у него, бе шефът. — Ще ти се обадя утре — произнесе той решително.

А тя си каза, че няма да вдига телефона, благодари му отново за вечерята и го остави на тротоара, после се прибра в апартамента си. Той продължаваше да стои там, докато видя да угасват лампите, после се качи на колата си и потегли, а тя остана до прозореца, обзета от мисли за него. Не възнамеряваше да излиза на вечеря с Кал. Нямаше смисъл. Поне за нея всичко бе свършило.

Той й се обади на следващия ден, както бе обещал, а тя се извини, че е заета вечерта и затвори. А когато късно същата вечер телефонът започна да звъни, изобщо не вдигна. Нямаше какво да му каже. И не искаше да слуша думите му. Чувстваше се странно спокойна, когато остави телефона да звъни.

В събота сутринта обаче, когато тръгна на разходка, го завари да стои отвън и се изненада много.

— Какво правиш тук, Кал? — изглеждаше объркана и той се разсмя, някак сконфузено.

— Чакам те. Тъй като не вдигаш телефона, нито искаш да вечеряш с мен, не ми оставяш друга възможност, освен да се мотая наоколо като малолетен престъпник.

— Можеш да ме видиш в офиса.

— Не възнамерявам да обсъждам делови въпроси с теб, Мери.

— Защо не? Много съм добра.

— Знам. И двамата ни бива. Но се провалихме в други неща. Поне аз. Струва ми се, че ти се справи малко по-добре от мен, но все пак имаш по-голяма практика. Не съм толкова смел, колкото си ти. Всъщност, бях изплашен до смърт заради последните девет години… изплашен заради всичко, което ти представляваше. Любов, грижи, да споделиш живота си с някого, да му вярваш, да бъдеш уязвим… обичам те, Мери. Върни се при мен. Научи ме на това… — Той наистина имаше вид на уязвим човек, докато говореше, и й се прииска да го прегърне, но не го направи.

— Как мога да те науча на нещо, след като аз самата обърках така живота си? — от очите и бликнаха сълзи.

— Не си го объркала. Постъпи правилно. Мисля, че и двамата бяхме уплашени. Щях да полудея, когато ти се върна при Стив. Докато бях в Европа, направо бях обезумял.

— Аз също не бях на себе си — призна му тя. — Държах се отвратително. Бедният Стив. Превърнах живота му в истински ад.

— Затова ли те остави? — попита Кал.

— Стори го, защото бе достатъчно умен да прецени, че двамата вече не се обичаме. И бе достатъчно смел, за да предприеме нещо. Това не може да се каже за мен. Стив направи каквото трябва. На мен ми бе необходимо известно време, за да го проумея.

— Аз също се нуждаех от малко време, за да разбера колко много си означавала за мен, Мери… колко много означаваш все още… обичам те.

— А после какво? Ще се размотаваме години, уплашени да си подадем ръка един на друг. Искам повече от това, Кал. Нуждая се от него.

— Аз също. Подавам ти ръка в този момент. Дай ми шанс… нека опитаме. Този път всичко ще бъде наред. Заедно не ни бе толкова зле.

— А после какво?

— Ще се оженим — отвърна и тя впери поглед в него, опитваше се да асимилира думите му. Но той не беше свършил. — Всъщност — изглеждаше притеснен, но и изпълнен с решителност, — искам да се оженя за теб сега.

— Защо? — Тя стоеше на тротоара, гледаше го и се питаше дали наистина това има предвид.

— Защото те обичам, ето защо. Това не е ли необходимо условие, за да потръгне?

— Не знам, Кал. Така ли е? — В очите й имаше сълзи, когато той я притегли в прегръдките си.

— Никога не съм преставал да те обичам. Опитвах да те мразя известно време, но не се получи. Липсваше ми толкова много, че имах чувството, че това ще ме убие.

— И мен — тихо призна тя, искаше да му вярва, но бе уплашена.

— Омъжи се за мен, Мери… моля те…

— Ами ако не потръгне? — прошепна тя.

Бе видяла как петнайсет години от живота й отиват на вятъра. Сега й бе трудно да повярва отново. Ала някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва. Нямаше избор, още от самото начало. Нещо много мощно я привличаше към него, истинско, дълбоко чувство, което владееше и двамата и никой не можеше да му се противопостави.

— Ще потръгне, да знаеш — прошепна Калан, който все още я държеше в ръцете си. — Това е нужното и за двама ни и ние го разбираме. — Тя кимна, а той отдръпна глава, колкото да й се усмихне, после я целуна. Двамата тръгнаха ръка за ръка, той говореше въодушевено за плановете им, а тя се усмихваше.