Даниел Стийл - Неустоима сила

Прекрачи прага, тя все още стоеше там, погледна го за последно и без да му каже дума, затвори вратата. Той остана отвън за момент, питаше се дали няма отново да отвори, чуваше я как плаче тихо от другата страна, но не почука, нито позвъни, не каза нищо, просто остана неподвижен. Ана не се появи повече и след няколко минути той тръгна бавно надолу по стълбите, обсебен от мисълта какво бяха означавали тези четири седмици за него. Тук бе домът му, пристанището, убежището му. А сега я захвърляше и се запътваше към несигурен живот в Калифорния.

От дома на Ана отиде в болницата и прекара един час с Харви Лукас, съобщи му, че напуска. Харви бе разочарован, но прояви разбиране.

— А, между другото, какво си направил на Ана Гонсалес? — попита в края на разговора им.

— Нищо. Защо? — Стив се чувстваше неловко, когато отговори, и се чудеше дали Харви не е разбрал за тяхната връзка. Досега бяха убедени, че никой не знае за това и смятаха, че така е по-добре.

— Тя се обади малко преди да дойдеш тук. Каза, че си се държал зле с нея напоследък, че имате различие в мненията и не иска повече да работи в една смяна с теб. Помоли ме да променя графика и да ви държа надалеч един от друг. Имам чувството, че дори не иска да те вижда.

На Стив се стори, че някой го удря здравата в корема. Бе разчитал, че докато замине, поне ще я вижда всеки ден и ще работи с нея. Тя обаче бе права. Искаше категорично скъсване и той трябваше да го приеме, след мъката, която й бе причинил. Не можеше да си представи какво ще каже тя на Фелиша и как ще реагира детето, може би, щеше да си помисли, че всички мъже напускаха нея и майка и. Беше ужасно, че и той ги напускаше и се чувстваше зле заради това.

— Предполагам, че по принцип се държа грубо — каза на Харви. — Имахме няколко тежки дни и нощи, без да спим и си изпуснах нервите. Спорихме за някаква диагноза. Тя, разбира се, бе права и после й се извиних. Но Ана е труден характер. Предполагам, че не ми е простила. Много добър лекар е, Харви. Ще ти е приятно да работиш с нея.

— Вече го знам. Съжалявам, че те губя, Стив. И, разбира се, малко ти се сърдя, че провали намеренията ми да се оттегля и да се занимавам с изследователска работа. Сега вече кой знае кога ще мога да напусна. Ще ни трябват поне две години, за да се заместим.

— Това не е вярно, но съм поласкан. Съжалявам за изследователския ти проект.

— И аз. Ако не се получи в Калифорния, върни се. Ще те взема веднага и непосредствено след това ще напусна. Вече ми е писнало тук.

— Харесва ти и ти го знаеш — възпротиви се Стив, а после отбеляза тъжно: — И на мен ще ми липсва.

— Едва ли, освен ако не се отегчиш до смърт да слагаш лед върху синини. Това износва много бързо. Но все ще намериш нещо. Дръж ме в течение.

— Обещавам. — А после с най-равнодушния тон, на който бе способен, продължи: — Грижи се добре за Ана. Знам, че ще се държиш с нея по-добре, отколкото аз. — Докато казваше това, му се плачеше.

— И някое чудовище би било по-любезно с нея от теб, когато си на работа четири поредни дни и не си спал от три. Господи, когато се държиш така, дори те мразя.

Разсмяха се и се отправиха заедно в операционната. Стив се запита дали ще види Ана отново някога. Не му се вярваше. Така и стана — повече не я видя.

През следващите две седмици работи в болницата в различен от нейния график, вземаше повече почивки от обичайното, за да организира пътуването си, да опакова багажа и да предложи за продажба апартамента. Агентът по недвижими имоти намери купувач в края на първата седмица, но на по-ниска цена, отколкото искаха за него. Двамата е Мередит обсъдиха въпроса. Накрая тя реши, че е по-добре да го продадат, отколкото да го държат празен и да се опитват да го дават под наем. Преди Стив да замине за Калифорния, бе подписан предварителен договор. Той бе опаковал целия им багаж и го бе изпратил в Пало Алто. Последните три дни прекара в хотел, а преди да напусне болницата, сестрите организираха тържество в негова чест. Ана я нямаше. Когато Стив се сбогува с всички, повечето от сестрите се разплакаха. Никой не можеше да си представи травматологичното отделение без него.

В деня, в който напусна Ню Йорк, валеше. Той носеше медицинската си чанта и един малък куфар. Бе изпратил останалото с багажа. Качи се на самолета и си даде сметка, че е Денят на лъжата, първи април. Мислеше за срещата с Мери. През последните две седмици Ана му бе липсвала ужасно, но знаеше, че е постъпил правилно, заради нея, а също и заради самия себе си. Ако бе останал и бе продължил връзката им, накрая и за двамата би било по-тежко. Тя имаше право на много повече, отколкото той можеше да й даде. Стив се надяваше тя да намери страхотен мъж, който да не е женен и да не е негодник. Заслужаваше най-доброто, помисли си той, докато самолетът направи завой над града и се насочи на запад, а Ню Йорк постепенно се изгубваше под него.