Даниел Стийл - Неустоима сила

Не се любиха изобщо. Никой от тях не възприемаше вземането на това решение като празник, но все едно то бе важно. В събота Стив отиде до болницата в града и щом той излезе, тя се обади на Кал.

— Трябва да те видя — настоя тя, без да му дава обяснения.

Срещнаха се в къщата му десет минути по-късно.

— Какво става? — Видът му бе разстроен. Тя бързо премина на въпроса:

— Стив ще се премести тук след две седмици. Ще започне работа в малка болница, в спешно отделение. Мисли, че ако не дойде сега, между нас ще бъде свършено и е прав. Вече не се чувствам омъжена за него. Все едно съм твоя жена, Кал. Но не мисля, че ти го искаш. Не съм сигурна, че и аз го искам. Трябва да опитам за последен път. И ако не се получи, можем да поговорим по-късно за нас, ако все още искаш. Но сега му дължа този шанс. Трябва да разберем какво е останало помежду ни. Не мисля, че е много, но отношенията ни със Стив имат дълга история. А нашата датира от два месеца и сме изправени пред несигурно бъдеще. Винаги сме знаели, че в крайна сметка това ще се случи.

Той не каза и дума, докато Мередит говореше, но изглеждаше съсипан. Знаеше, че този момент ще настъпи, но не бе подготвен за него. Не оспори думите й, не й предложи да се оженят, нито й каза, че я обича. Не искаше нито да я обърква, нито да я притиска. Остана с безизразно лице. Желаеше я, но не знаеше какво да й предложи. Обвързването бе важна стъпка, не можеше да се предприеме след страстна връзка от седем седмици. Би трябвало да изпита облекчение, че тя го кара да приеме решението й. Но докато я слушаше, имаше чувството, че е дошъл краят на света. Всъщност, идваше краят на света, който споделяше с нея.

— Искам да ми кажеш — продължи Мередит, — какво ще стане с работата ми. Смяташ ли, че трябва да напусна? Не искам той да подаде оставка и да се премести, а после да се окаже, че съм уволнена. Ако прецениш, че е по-добре да се махна, ще напусна веднага и ще му кажа, че съм решила да се върна в Ню Йорк с него. Кал, какво искаш?

Опита се да се изрази колкото бе възможно по-деликатно. Работата й бе най-малкият проблем в момента и не това тревожеше и двамата.

— Искам да останеш като мой финансов директор — отговори той незабавно, с глас, пресипнал от вълнение. — Не искам да те загубя.

Не желаеше да загуби и връзката им, но знаеше, че няма право да го иска, а тя не му предлагаше да остане с него. Беше взела решението си. Бе му казала от самото начало, че няма да се откаже от брака си и колкото и да не му харесваше, Кал си даваше сметка, че трябва да приеме създалото се положение.

— Сигурен ли си, Кал? — попита го тя нежно. — Ще бъде трудно и за двама ни. Няма да е лесно, ако искаш да продължа да работя за теб.

— Кога идва?

— На първи април, след две седмици.

— Все едно, исках да прекарам по-голямата част от месеца в Европа, да огледам новите продукти. Така ще имам възможност да се приспособя, а ти да разбереш какво искаш. Възможно е той да не издържи дълго тук. — Не искаше да го каже, но по тона му се усети, че храни надежда да стане така.

— Той е много упорит. Мисля, че ще успее да започне работа тук. — Онова, което тя не знаеше, е дали ще успеят да спасят брака си. — Звучи ужасно точно в този момент, но аз те обичам, Кал. Може би повече, отколкото съм обичала, когото и да било. Но трябва да разбера каква е реалността. Бракът ми или онова, което има между нас с теб, каквото и да е то. Не мисля, че някой от нас е наясно какво е.

Той не искаше да спори с нея, но докато я слушаше, на лицето му се изписа гняв. Калан Дау не обичаше да губи и всичко, което й бе казал през последните два месеца, бе истина. Обичаше я. Ала знаеше също, че тя е омъжена и че не могат завинаги да избегнат реалността. А той не бе готов да й предложи трайна връзка или брак.

— Ще замина за Европа, преди той да дойде. Не искам да напускаш „Дау тек“, Мередит. Моля те, искам да знаеш това.

— Благодаря ти — каза тя и стана. В очите им имаше сълзи, но тя не го докосна, нито се притисна към него. Не откъсна поглед от него дълго време, после тръгна към вратата, но гласът му я спря.

— Кога си тръгва той?

— Утре сутринта — отговори, без да се обръща. Вече бе хванала бравата, усети, че сърцето й подскочи при този въпрос. Искаше да бъде с него, но знаеше, че не може. Не и сега. Не и повече. Не и докато не разбереше как ще се развият отношенията й със Стив. Може би никога.

— Ще ти се обадя — обеща й той и сърцето й отново подскочи, въпреки всичко, което му бе казала. Искаше да си тръгне, докато още бяха в състояние да се разделят. Ако изобщо това бе възможно.