Даниел Стийл - Неустоима сила

— Не мисля, че трябва — тихо се възпротиви тя. Той не отговори и тя бавно затвори вратата зад себе си.

Стив я чакаше, изглеждаше напрегнат, но й каза, че е уредил всичко в болницата в града. До края на деня правиха планове и разговаряха. Но така и не се любиха. Сякаш обсъждаха бизнес планове, а не семейни отношения. В неделя сутринта той си замина. Трябваше да свърши доста работа в Ню Йорк. Мередит остана тъжна в апартамента. Трябваше да намери място в града, където двамата да живеят, а нямаше желание да го прави. Не искаше да предприема нищо. Не искаше да напуска Кал. Не искаше да живее със Стив. Не искаше нищо друго, освен онова, което бе имала през последните два месеца, но разбираше, че сега трябва да се откаже от него. Продължаваше да седи, да мисли за Кал, когато изведнъж в неделя следобед се позвъни на вратата.

Беше Кал, стоеше на прага и я гледаше, без да каже дума я притегли в прегръдките си я целуна. Изглеждаше точно толкова зле, колкото и тя. Бе се опитал да я намрази за онова, което му бе казала, и възнамеряваше да се държи студено, но не успя. Желаеше я до болка. Без дума, той я поведе към спалнята и тя го последва.

— Имаме две седмици, Мери — бяха единствените му думи. Това бе фатален срок за тях, повече от съдба. Ала не бяха в състояние да спрат. Не и докато не се наложеше.

Прекараха следобеда в леглото, любиха се и споделяха, скоро нямаше да имат нищо. Оставаха им две седмици. После всичко щеше да свърши.

Когато Стив се върна в Ню Йорк, веднага се обади в болницата, за да разбере дали Ана е на работа този ден. Дежурната сестра провери графика и го уведоми, че е свободна до вторник. Той самият трябваше да застъпи в понеделник по обяд. Сутринта тръгна към апартамента й да се види с нея. Фелиша бе на училище и той завари Ана сама, когато позвъни на вратата. Бе се обадил предварително, за да я предупреди, че идва, и тя изглежда много се зарадва, когато чу гласа му.

Но щом видя лицето му, разбра, че става нещо. Той изглеждаше по-сериозен от обичайното и бе притихнал, когато седна на дивана, докато тя му правеше кафе.

— Да попитам ли как беше? — попита тя тихо. — Или да смятам, че не е моя работа? — Не беше сигурна какво се е случило там, но по очите му разбираше, че нещо се е променило. Не беше й се обадил през целия уикенд. Знаеше, че той се е върнал в неделя вечерта, но не бе дошъл.

— Всичко е наред — отговори той, пое каната кафе от нея и я остави на масичката. — Не беше толкова лошо, колкото предишния път. Много разговаряхме.

— Приятелски или не? — попита тя.

Не сваляше очи от него, стараеше се да прочете по лицето му какво се е случило, но той бе непроницаем. Поддържаха връзка от четири седмици и въпреки че го познаваше добре, знаеше, че има случаи, когато той не допуска никого в душата си. Особено що се отнасяше до Мередит и до ситуацията в Калифорния. Тя не искаше да си пъха носа, но искаше да му помогне.

— Получи се разговор, струва ми се — отговори той, а после си пое дъх и се гмурна в дълбоките води. Знаеше, че ще му е трудно да й каже, но нямаше смисъл да отлага. Най-малко от всичко, искаше да я наранява. — Ана. — Само от начина, по който произнесе името й, косата й настръхна. Тя разбра какво ще последва. — Местя се там.

— Не бих нарекла тази новина хубава — спокойно отговори тя. После замря за миг, за да запази самообладание.

— Искам да кажа, сега. Скоро. След две седмици. Ще подам оставка.

— Намери ли си работа? — Усещаше как самообладанието й се разпуква, буквално се вцепени. На лицето й се изписа изражение на преследвано животно.

— Повече или по-малко. Открих място в спешно отделение. Не е нищо особено. Но засега ще свърши работа. Ти означаваш много за мен — той внимателно подбираше думите си, все едно бяха диаманти, но знаеше, че каквото и да каже, ще я нарани.

Ето защо искаше да приключи връзката им сега, вместо да го остави за по-късно. Разбираше, че се влюбва и точно затова реши да притисне Мередит да се съгласи да се пренесе при нея. Знаеше, че ако се забави, ще причини на Ана огромна мъка. Искаше да прекъсне връзката им, преди да я е наранил твърде силно, за да може да се възстанови.

— Трябва да го направя сега — продължи той. — Ако чакам още, ще стане още по-лошо. Не искам да съсипвам живота ти повече, отколкото го направих през последните четири седмици. Ние живяхме в свят на мечти. Мечтите на любовта. Искам да бъда тук с теб, да работя с теб, да спя с теб през нощта, да играя с Фелиша. Но не мога. Женен съм за Мередит, имаме петнайсет години зад себе си. Независимо колко отвратителна е ситуацията, трябва да си тръгна оттук и да се опитам да спася брака си.