Даниел Стийл - Неустоима сила

— Тя иска ли го? — попита Ана.

Стоеше със скръстени ръце, някак прегърбена, сякаш стомахът я болеше или сърцето, и Стив се ненавиждаше за мъката, която й причиняваше.

— Съгласи се. Мисля, че като мен е наясно — ако чакаме още, всичко ще свърши. Това е последният момент за нас. Или трябва да го направим сега, или да се откажем. Не искам да се обвързваш с мен. Трябва да приемеш, че ще остана там. Прости ми, ако можеш. — Каза го нежно, но твърдо и за миг й се стори, че думите му ще я убият.

— Не е толкова лесно — изрече задавено, очите й се напълниха със сълзи. — Да те забрави човек е трудна задача. Понякога си негодник, но аз те обичам.

— Просто приеми, че съм негодник.

— Няма да е трудно — отвърна тя, искаше да прояви смелост, но той виждаше, че я убива. А за Фелиша дори не искаше да мисли. Обичаше и нея, тя бе малкото момиченце, което той никога не бе имал. Смяташе, че заслужаваше много повече, отколкото Ана можеше да й даде. Нуждаеше се от баща. Но той не можеше да изпълни тази роля, тъй като вече бе поел ролята на съпруг на Мери.

— Не знам какво да кажа — усещаше, че се задушава. — Обичам те. Искам да бъда с теб. Ако бях свободен и ти бе достатъчно глупава да ме приемеш, щях да се оженя за теб. Но не мога да ти го предложа. Мамя и себе си, и теб, като стоя тук. Но съм отговорен за Мери.

— Тя е щастлива жена — дрезгаво изрече Ана. А после допълни: — Ами ако не се получи? Ще се върнеш ли?

— Не — твърдо каза той и думите му прозвучаха сурово, дори за самия него. Не искаше да й дава никаква надежда. Нямаше да бъде честно. Защото с малко късмет щеше да остане с Мери. А ако не се получеше, Бог знае какво щеше да предприеме.

— В случай, че нищо не стане, ще направя нещо различно. Може би, както ти предложи, ще изкарам някоя година като шеф на клиника в слабо развита страна.

— Вие богатите момчета сте късметлии — с горчивина отбеляза тя. — Правите каквото искате, не ви се налага да сте загрижени, че трябва да храните някого, да плащате сметки или да поддържате децата си. Вие просто ставате, вземате си багажа и отивате, където ви видят очите.

— Не съм богато момче — възрази той. — Жена ми е богата. Много е различно. И каквото има, си е нейно. Не искам нищо от нея, освен деца, някой ден. Крада от теб, Ана, правя го от месец. Крада шанса ти да срещнеш подходящия мъж, някой, който може да се ожени за теб и да се грижи за Фелиша, да имаш още деца. Сега ти връщам живота и свободата.

— Колко благородно — тъжно отбеляза тя. — Имам ли право на глас? — попита след кратко мълчание, постепенно започваше да му се ядосва. От къде на къде той вземаше всички решения, особено това, което я засягаше най-много? Обичаше го повече, отколкото бе обичала някога. Наистина знаеше правилата от самото начало. Но просто не бе очаквала да се влюби в него до такава степен и толкова бързо. Затова сега й беше по-трудно да го пусне.

— Ти нямаш шанс с мен — категоричен бе Стив. — Можеш да ме мразиш, ако искаш, може никога повече да не ми проговориш. Но не можеш да повлияеш на решението ми да замина.

— Не бих си и представяла — откровено отвърна тя. — Нито бих искала. Винаги си бил свободен да направиш каквото искаш, същото важи и за мен. От самото начало знаех каква е уговорката. Просто не мислех, че ще заминеш толкова скоро. Предположих, че ще ти трябват месеци, за да си намериш работа, може би дори повече. Не си давах сметка, че можеш да решиш да тръгнеш, без да имаш работа или да приемеш такава, която е под квалификацията ти.

Това я накара да осъзнае колко силно иска той да спаси брака си, а Ана не смяташе, че си струва. По-важното обаче бе, че Стив държеше на това.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо? — попита тя и се изправи.

— Не. Само, че те обичам, Ана. Искам за теб всичко най-хубаво. Искам да си щастлива без мен.

— Знам. Винаги съм го знаела. Никога не съм искала нищо от теб, освен да ми дадеш малко време. Ти бе като топло одеяло през зимата.

— А ти си много повече за мен. Искам да го знаеш. Наистина те обичам.

— И какво от това? Все пак заминаваш — при тези думи очите й плувнаха в сълзи. — Бащата на Фелиша също ме обичаше, но нямаше смелост да се изправи срещу родителите си. Може би ти нямаш куража да си признаеш, че с брака ти е свършено.

— Все още не знам. Затова отивам там. И ако е така, ще трябва да го приема.

Тя кимна и бавно тръгна към вратата, после я отвори. Стив искаше отново да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да я люби, но я обичаше прекалено много, за да й причини това, затова с нежелание тръгна, без да откъсва поглед от нея, сякаш искаше да я запечата завинаги в паметта си. Щеше да е трудно да работи с нея през следващите две седмици, но поне можеше да я вижда.