Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Не говорете лошо за херцога — дрезгаво изръмжа Гаг.

— Херцогът вече го няма — хладно каза Корней. — Алайският херцог е детрониран. Впрочем можеш да се утешиш: императорът също нямаше късмет.

Гаг се усмихна накриво и лицето му отново се вкамени.

— Пуснете ме да си вървя — каза той. — Нямате право да ме държите тук. Не съм военнопленник, нито роб.

— Хайде да направим така — каза Корней. — Хайде да не се караме. Ти имаш лоша представа какво става при вас. А там такива като тебе са организирали банди, иска им се да изправят скелета на крака, а освен тях никой друг не желае това. Но ги преследват като бесни кучета и те са обречени. Ако сега те пратим в къщи, ти, разбира се, ще се присъединиш към някоя такава банда и това ще ти е краят. И между другото не се отнася само за теб, а и за всички онези хора, които ти ще успееш да убиеш или измъчиш. Ти си опасен. И за себе си, и за другите. Ето това е, щом искаш откровено да ти го кажа.

Значи Корней можел да бъде и такъв. Пред Гаг стоеше боец, хватката на този боец беше желязна и улучваше в самия център. Е, какво пък, благодаря за откровеността. Значи сега така ще разговаряме: ти ми го каза, но и аз ще ти го кажа. Стига съм се правил на момченце в къси панталонки. Омръзна ми.

— Значи се боите, че там ще бъда опасен — каза Гаг. Той повече не можеше, пък и не искаше да се сдържа. — Какво пък, ваша воля. Само гледайте, да не стана и ТУК опасен!

Те стояха от двете гтрани на траншеята, лице в лице, и отначало Гаг тържествуваше, че успя да предизвика това студено изражение в обикновено добрите до отвращение очи на великия лукавец, а после изведнъж с изумление и негодувание откри, че това изражение изчезна и на лицето на този сатана отново се бе появила усмивка, а очите му пак се бяха премрежили бащински, змийско мляко! И изведнъж Корней подсвирна, разсмя се, закашля се, отново се разсмя и завика, като разпери ръце:

— Котарак! Котаракът си е котарак! Див… Мисли-и-и! — каза той и се почука по темето. — Мисли! Трябва да си размърдаш мозъка! Нима напразно стърчиш тук вече пета седмица?

Тогава Гаг рязко се обърна и тръгна към степта.

— Мисли! — за последен път чу той.

Вървеше, без да гледа под краката си, затъваше в дупки от мармот, препъваше се, издраска глезените си от тръните. Нищо не виждаше и не чуваше наоколо, пред очите му беше набразденото с бръчки бледо като пръст лице с безкрайно уморени зачервени очи, а в ушите му звучеше дрезгавият глас: „Сополанковци! Мои верни, непобедими сополанковци!“ И този човек, последният скъп човек, който беше останал жив, сега се спасяваше някъде, криеше се, измъчваше се, а те го гонеха, преследваха го като бесен вълк, вонящите орди на излъганите, купените, озверели от страх диваци. Простаци, сбирщина, боклук — без чест, без слава, без съвест… Лъжа, лъжа, това не може да бъде! Горските егери, гвардията, десантчиците… Сините Дракони… и те ли са се продали? И те ли са го зарязали? Та нали те нямаха нищо, освен Него! Нали живееха само за Него! Те умираха за Него! Не, не, това е лъжа, дивотия… Те са го обградили в стоманен пояс, опасали са го с щикове, дула, огнехвъргачки… това са най-добрите бойци в целия свят, те ще разгонят и ще смачкат побеснялата сбирщина войници… О, как ще ги преследват, ще ги горят, ще ги натъпкват в калта… А аз — аз си стоя тук. Котарак! Мръсно пале съм, а не Котарак! Прибрали го нещастното, излекували му лапката, вързали му панделка, а то маха ли, маха с опашчица, лочи си топличко млекце и все си повтаря „тъй вярно“ и „слушам“…

Той се препъна и падна с цялото си тяло в трънливата суха трева и остана да лежи, закрил глава от непоносим срам. Но нали е сам! Сам срещу цялата тази грамада! И момчетата, моите приятели в този лукав ад замълчаха, вече кой ден не отговарят, нито ред, нито буква — може и да не са между живите… а може и да са се предали. Наистина ли не мога нищо да направя? Той трепереше като трескав под палещото слънце, а в ума му се появяваха, въртяха се, преминаваха напълно невъзможни, немислими начини за борба, за бягство, за освобождение… Целият ужас беше в това, че Корней каза истината. Ненапразно е работила неговата машина, ненапразно се срещаха, припълзяваха и се спускаха тук всички тези чудовища от неведоми светове — те си свършиха работата, разориха страната, затриха всичко хубаво, което имаше в нея, разоръжиха, обезглавиха…

Той не чу как се приближи Драмба, но на потния му гръб под нажежената риза стана прохладно, когато сянката на робота падна върху него и от това му стана по-леко. Все пак не беше съвсем сам. Той още дълго лежа по очи, слънцето се движеше по небето, а Драмба безшумно се местеше над него, пазейки го от зноя. После седна. Босите му крака бяха нашарени от тръните. На коляното му кацна скакалец, безсмислено втренчил зелените си като капчици очи. Гаг гнусливо го отпъди и замря, разглеждайки ръката си. Кокалчетата на пръстите му бяха обелени.