Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

Моят Корней тези дни съвсем се изтормози. Не му стигаше, че трябва да регулира това дърдорене, но му се стовариха и лични неприятности. Всичко, разбира се, не знам, но веднъж се върнах привечер от езерата — уморен, потен, краката ми тупаха. Изкъпах се и се излегнах в тревата под храстите, където не ме виждаше никой, а аз виждах всички. То нямаше нищо особено за виждане — тези, които бяха останали, седяха в кабината при Корней, имаха поредното съвещание — а в градината беше пусто. И тогава вратата на нулкабината се отвори и от нея излезе човек, който не бях виждал преди. Първо, дрехите му. Които бяха от нашите — те всичките ходеха с комбинезони или пъстри ризи с надписи на гърба. А този — дори не зная как да го определя. На него имаше нещо строго, внушително. От сив плат, разбираш, нали? — стилен и веднага се вижда, че не на всички е по джоба. Аристократ. Второ, лицето. Това сега изобщо не мога да го обясня. Е, косите му черни, очите му сини, но не в това е работата. По нещо ми напомняше на румения доктор, който ме цереше, макар че този нито беше румен и изобщо не добряк. Изражението ли им беше еднакво, или какво? При нашите не бях виждал такова изражение, нашите или са весели, или загрижени, а този… не, не зная как да го нарека.

Изобщо излезе той от кабината, мина ей така решително покрай мен и право в къщата. Слушам: дърдоренето в кабината в миг стихна. Кой ли е пристигнал при нас, мисля си. Висше началство ли? Цивилен? И ми стана ужасно интересно. Ето, мисля си, да хванеш такъв. Като заложник. Голяма работа ще свърша на бърза ръка… И започнах да си представям най-подробно как се справям с тази работа — фантазията ми се развихри. После се сепнах. В кабината отново почнаха да дрънкат и на входната врата излязоха двама — Корней и този същият аристократ. Слязоха по стълбата и бавно тръгнаха по пътеката обратно към нулкабината. Мълчаха. Лицето на аристократа е мрачно, устата стисната като черта, главата му високо вдигната. Генерал, макар и млад. А моичкият Корней навел глава, гледа пред краката си и хапе устни. Разстроен е. Успях само да си помисля, че на Корней явно му е дошъл началникът, когато те се спряха съвсем близо до мен и Корней каза:

— Е, благодаря ти, че дойде.

Аристократът мълчи. Само присви рамене и все гледа настрана.

— Знаеш, че винаги се радвам да те видя — казва Корней. — Дори така, за кратко. Разбирам, че си много зает…

— Не е нужно — казва аристократът с досада. — Не е нужно. Нека по-добре да се сбогуваме.

— Хайде — казва Корней.

И го каза толкова покорно, че дори ми стана страшно.

— И ето какво — казва аристократът. Сурово някак си говори, неприятно. — Аз дълго време ще отсъствам. Мама остава сама. Искам да престанеш да я мъчиш. Преди не съм ти казвал това, защото бях до нея и… С една дума, направи каквото искаш, но престани да я мъчиш!

Корней каза нещо, почти го прошепна — толкова тихо, че не улових неговите думи.

— Можеш — каза аристократът напористо. — Можеш да заминеш, можеш да изчезнеш… Всичките… всичките твои занимания… на какво основание са по-ценни от нейното щастие?

— Това са съвсем различни неща — казва Корней с някакво тихо отчаяние. — Ти просто не разбираш, Андрей…

Едва не подскочих в храстите. Ясно, никакъв началник не е, нито пък генерал. Това е неговият син!

— Не мога да замина — продължи Корней. — Не мога да изчезна. Това нищо няма да промени. Ти си въобразяваш, че е така — далече от очите, далече от сърцето. Но не е. Постарай се да разбереш: нищо не може да се направи. Това е съдба. Разбираш ли — съдба!

И същият този Андрей вирна глава, погледна надменно баща си, сякаш искаше да го заплюе, но изведнъж аристократичното му лице жално затрепери — аха-аха да се разплаче — той някак си нелепо махна с ръка и без да каже нищо, хукна презглава към нулкабината.

— Пази се! — викна след него Корней, но оня вече го нямаше.

Тогава Корней се обърна и тръгна към къщи. На стъпалата постоя известно време — не повече от минута навярно, сякаш да събере сили и да подреди мислите си, а после изправи рамене и чак тогава прекрачи прага.

Ето, такива ми ти работи. Притиснаха човека. Добре, това не ми влиза в работата. Жалко само за него. Аз, разбира се, на негово място щях да му свия сармите на това синче, та да си знае мястото и да мирува, само дето на Корней това не му е присъщо. Тоест не му е присъщо някому да свива сармите… или по-точно той според мен може да свие сармите на всеки, щото по сила и ловкост той е ненадминат. Веднъж видях как се разправяха край басейна — Корней и срещу него трима от онези… е, офицери ли бяха, или какви… Как ги мяташе само! Беше ми приятно да го гледам. Така че що се отнася до сармите, можете да бъдете спокойни. Но тук работата е в това, че без да е крайно необходимо той на никого няма да започне да свива сармите… не само това, ами от него и рязка дума не можеш да чуеш… Макар че от друга страна, разбира се, имаше един случай… Един път се пъхнах в неговия кабинет — вече не помня защо. Дали да си взема книжка, или лента за прожектора. С една дума, този ден валеше дъжд. Вмъкнах се и се озовах в пълна тъмнина. Аз дори се усъмних. Още не ми се беше случвало в тази къща посред бял ден да попадна в тъмно помещение. Може би по грешка съм се озовал в някакво складче. И изведнъж оттам, от тъмнината, се чу гласът на Корней: