Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

Добре. Ще го наблюдаваме това коридорче. А сега дойде време да погледна какво има зад тази врата. Без да мисля много, хванах дръжката и я дръпнах към себе си. Отвори се. Мислех, че там има някаква стая или коридор, или стълбище… какво ли друго могат да имат хората зад вратите? Но ето че нищо подобно нямаше. Там имаше камера. Три на три. Стените черни, матови. На отсрещната стена стърчи кръгъл червен бутон. И това беше всичко. Нищо друго нямаше в тази камера. И когато видях тази камера, веднага ми се прищя да вляза в нея. И защо, по дяволите, си мисля, какво не съм виждал в тази гробница? Червени бутони ли?

Стоя си аз в нерешителност и изведнъж слушам отзад гласове. Близко. Може да се каже, съвсем до мен. Е, викам си, май че загазих. Затръшнах вратата, стиснах зъби, обърнах се. Първия за гърлото и — в градината, мисля си, а там върви че ме гони…

Но се оказа, че не са парашутисти. Завива в коридора иззад ъгъла някакъв човек с количка с ей-такава платформа на колела. Пъхнах ръце в джобовете и с ей-такава една ленива походчица тръгнах насреща му. Коридорът е широк, спокойно ще се разминем. А той вече е близко с количката си. Погледнах го — змийско мляко! — черен. Отначало ми се стори, че изобщо няма глава, после, разбира се, се вгледах и виждам, че има. Но черна. Тоест цялата е черна. Не само косите, но и бузите, ушите, челото, а устните червени, дебели, бялото на очите му святка и зъбите също. Този пък от коя планета е довтасал тук? Притиснах се към стената, отстъпвайки колкото се може повече от пътя му — минавай, значи, не се спирай и само не ме пипай… Но не би. Спира се естествено той с количката си до мен, заслепява ме с белтъците и зъбите си и с дрезгав дълбок глас казва:

— Според мен това е типичен алаец…

Глътнах накриво и кимнах.

— Тъй вярно — казвам. — Алаец съм.

И той започна да ми говори на алайски, но вече не с дрезгавия си бас, а с един такъв приятен нормален глас — тенор ли, баритон ли, не знам.

— Ти — казва, — навярно си Гаг. Бойния котарак.

— Тъй вярно — казвам.

— Ти сега от Центъра ли идваш? — пита ме той.

И какво да му отговоря?

— Съ-ъвсем не — казвам. — Аз по собствено…

Вече го бях разгледал и видях, че е човек като всички други, само дето е черен… И какво от това? При нас на островите живеят и сини, и никой не им го навира в очите. Облечен нормално, както се обличат всички тук — ризата пусната свободно, къси панталони. Само дето е черен. Целият.

— Ти може би търсиш Корней? — пита ме той.

Отзивчиво някак си пита. Съвсем като Корней.

— Имаш рошав вид — казва.

— А не — отвръщам аз с досада. — Просто съм се изпотил. Тук при вас е горещо…

— А-а… Да беше си свалил униформата, ще се спариш в нея… А пък Корней по-добре не го търси сега, Корней е зает до гуша…

Чисто си говори по алайски, грамотно и изговорът му е един такъв столичен, с придихание. Стилно говори. И ми обяснява нещо за Корней, къде е сега Корней и с какво се занимава, а аз все поглеждам към количката му и да ви кажа честно, момчета, нищо вече не слушам, какво ми говори.

Значи така. Ами количка като количка, не е работата в количката, но на тази количка лежеше грамаден, май че кожен, чувал. Кожен и отвън като полят с олио, кафеникав такъв като куртка на водач на бронеход. Нагоре беше гладък, без нито една гънка, а долу — целият такъв измачкан, в бразди и бръчки. И точно там в тези бразди и бръчки още от началото съзрях някакво движение. Първо си помислих, че ми се е сторило. После… Изобщо там имаше око. Главата си режа, око беше! Някаква бръчка тихичко се разтвори и оттам ме погледна голямо кръгло и тъмно око. Тъжно, едно такова и внимателно. Не, момчета, не биваше да идвам днес в този коридор. Че Бойния котарак е бойна единица сама за себе си и така нататък, това си е така, но все пак за подобни срещи в устава нищо не е казано…

Стоя, държа се за стената и кълва ли, кълва: „Тъй вярно… Тъй вярно…“ А пък си мисля: махни го това от мен всъщност, какво стоиш тук? И разбра тая чернилка, разбра, че ми е нужно да си поема дъх и ми каза с дрезгавия си бас:

— Свиквай, алаецо, свиквай… Да вървим, Джонатан.

А после по алайски с нормален глас:

— Е хайде, бъди здрав, братко-храбрецо… Я гледай, шашна се, сякаш са ти стъпили на врата. Но ти не си страхливец, не си страхливец, Бойни котарако! Това не са ти джунглите…

— Тъй вярно — казах аз за сто четиридесет и осми път.

Белтъците и зъбите му блеснаха за довиждане и той потегли с количката си по-нататък по коридора. Погледнах след него — змийско мляко! — количката сама си се търкаля, а той крачи до нея сам, съвсем отделно и пак се чуват гласове: единият — дрезгав бас, а другият — нормален, но двамата вече говорят на някакъв непознат език. А на лопатките на черния има полукръгъл надпис: ГИГАНДА. Добра среща, няма що. Още една такава среща и ще започна да се крия в собствените си ботуши. „Свиквай, алаецо, свиквай“. Не зная, може би някога ще свикна, но в близките петдесет години с курабийка не ще ме подмамите… Гледах ги, докато се натикаха в тази гробница, захлопнаха след себе си вратата, а пък аз си тръгнах от това поганско място. Подпирайки се на стената.