Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Редник Драмба — казах тихо аз.

— Слушам, господин ефрейтор — отговори той, както следва.

— Хайде, ела с мен.

Излязохме отвън пред вратата. Оръжието си стоеше там, не беше мръднало.

— Подай ми тази там, крайната — казвам. — Само че внимателно.

— Не разбрах, господин ефрейтор — дудне този дръвник.

— Какво не разбра?

— Не разбрах какво именно ми заповядахте да ви подам.

Да пукнеш дано! Откъде да знам как се наричат?

— Как се наричат тези предмети? — питам.

Драмба заработи с ушите и израпортува:

— Трева, господин ефрейтор. Стъпала…

— А на стъпалата? — питам аз и чувствам, че по кожата ми започват да лазят мравки.

— На стъпалата има прах, господин ефрейтор.

— И какво още?

За пръв път Драмба се забави с отговора. Дълго мълча. Явно и той като мен се беше шашнал.

— На стъпалата има още: господин ефрейторът, редник Драмба, четири мравки… — Той отново се позабави. — А също всякакви микроорганизми.

Той не ги виждаше! Разбирате ли? Не ги виждаше! Микроорганизмите виждаше, а тези железа, дълги около метър, не трябваше да ги вижда. Той не трябваше да ги вижда, а аз — да ги взема. Всичко, всичко са предвидили! И тук аз с досада, без да съобразя, замахнах с крак към най-солидното желязо, което се търкаляше на стълбата. Изкрещях, щото си бях фраснал здраво пръста и си счупих нокътя. А желязото така си и остана на мястото. Толкоз. Това вече бе последната капка. Закуцах към стаята си, скърцах със зъби, едва не заплаках, стиснал юмруци. Стигнах до стаята, проснах се на кревата и ме обзе такова отчаяние, каквото не бях изпитвал от оня ден, когато си отидох у дома в отпуск и видях, че не само моята къща я няма, ами и целия квартал го нямаше — само камари от изгорели тухли и смърдеше на изгоряло. В тези черни мигове ми се стори, че не съм способен за нищо, че нищо не мога да сторя в този сит и лукав свят, където всяка моя стъпка е пресметната и предвидена за сто години напред. И е напълно възможно всяко действие, което аз все още само се каня да извърша, те вече да знаят как да го спрат и да го обърнат в своя полза.

За да прогоня мрака, започнах да си спомням най-светлия, най-щастливия миг, който съм имал в живота си и си спомних оня мразовит и ясен ден, стълбовете дим, които се издигаха към зеленото небе и пукането на огъня, поглъщащ развалините, сивия от сажди сняг на площада, вкочанените трупове, разбитата ракетохвъргачка в огромната яма… а херцогът върви покрай нашия строй, ние още не сме успели да изстинем, очите ни още са покрити с пот, цевта на автомата ни пари пръстите, а той върви, подпрял се тежко на ръката на адютанта си, и снегът скрипти под меките му червени ботуши, вглежда се внимателно в очите на всеки от нас и ни говори тихо думи на благодарност, и ни ободрява. А после се спря. Право пред мен. И Гепарда, когото не виждах — аз никого не виждах освен херцога — изрече моето име, и херцогът сложи ръка на рамото ми, и известно време ме гледа в очите, и лицето му беше жълто от умора, прорязано от дълбоки бръчки и изобщо не беше гладко както на портретите, клепачите му зачервени и възпалени, и тежката му лошо избръсната челюст отмерено се движеше. И все още държейки дясната си ръка на рамото ми, той вдигна лявата и щракна с пръсти, а адютантът бързо сложи в тези пръсти черно кубче, а аз все още не вярвах на щастието си, не можех да повярвам, но херцогът произнесе с дълбокия си дрезгав глас: „Отвори паст, Котенце…“ — и аз зажумях, отворих широко уста и почувствал на езика си нещо грапаво и сухо, започнах да дъвча. Косите ми се изправиха под каската, от очите ми бликнаха сълзи. Това беше личния, на негово височество тютюн за дъвкане по равни части вар и сушена горчица, а херцогът ме тупаше по рамото и говореше разчувстван: „О, тези сополанковци! Моите верни, непобедими сополанковци!“

И тук се хванах, че съм си разчекнал устата от усмивка. Не-е, господа, не всичко е свършено. Верните, непобедими сополанковци няма да се изложат. Не се изложиха там, няма да се изложат и тук. Обърнах се на една страна и заспах, с което и свърши моето приключение.

Това свърши, затова пък започнаха други, защото нашата тиха къща изведнъж се размърда. Как беше преди? Ще си закусим с Корней, ще си поприказваме двайсетина минути за това-онова и толкоз. До обяд съм сам. Ако щеш спи, ако щеш книги чети, ако щеш гласове слушай. А сега — не знам, дали оня техен гадняр ги разбута, или някаква почивка свърши, но в нашата къщичка стана тясно.

А всичко започна с това, че отидох в оня коридор, за да видя как ми върви кореспонденцията. Честно казано, нищо ново не очаквах да видя, обаче гледам — я-а! — отговорил ми е моят математик. Точно под моя въпрос със същите грижливо изписани ситни буквички беше заявено: „Приятелите ти са в ада“ Ето ти на! И какво излиза? „Кой си ти, приятелю?“ „Твоите приятели са в ада“. Значи тук са неколцина… Защо не пишат, кои са те? Страхуват ли се? И защо в ада? На нормалния човек, разбира се, тук не му е много благо, но в ада… Погледнах боядисаната врата. Може би там има затвор. Или нещо по-лошо. И защо, момчета, не можахте да напишете нещо разумно? Не, това коридорче трябва да се постави под наблюдение. Но това после, а сега какво да напиша? За да могат веднага да ме разберат… Дявол да го вземе, не я зная аз тази математика. Може би в тези формули нещо са зашифровали. Я да им напиша кой съм, та да знаят с кого си имат работа и на какво съм способен. Ще им напиша… Извадих скътаното парченце от молив и надрасках с печатни букви: „Бойний котарак не ще погине“. Много ми хареса както го измислих. На всеки ще му стане ясно, че аз съм Котарак, че съм бодър и готов за действие. Тези парашутисти в гроба ги видях, нищо не могат да ми направят тук те. А пък ако е капан и тази кореспонденция я е замислил Корней — какво пък, нищо такова не съм писал.