Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Извъртете го още веднъж от самото начало…

Тогава пристъпих напред. Стената след мен се затвори и стана съвсем тъмно като в нощно стрелбище. Протегнах ръце напред, за да не се фрасна в нещо, и още не направил и две крачици, оплетох пръсти в някакъв плат. Дори трепнах от изненада… Какъв е този плат? Откъде се взе в този кабинет? Преди изобщо го нямаше. И изведнъж чувам гласове и като чух тези гласове, така и забравих за плата, замрях, престанах да дишам.

Веднага разбрах, че говорят по имперски. Това тяхно хърли-мърли мога навсякъде да го позная, това сипкаво писукане. Говореха двама: единият беше нормален плъхояд, ох, как бих го палнал с автомата си, а вторият… вие, момчета, няма да повярвате, отначало и аз не повярвах. Вторият беше Корней. Беше точно неговият глас. Само че говореше, първо, по имперски, и второ, силно, басово — досега не само Корней, но изобщо на тази планета не бях чувал някой да говори така. Това, момчета, беше истински разпит, ето какво беше. На такива разпити съм се нагледал и зная как се провеждат. Тук грешка не може да има, Корней му казва свирепо: гръм-тръм-бръм! А оня, страхливецът поганец, му отвръща жално: хърли-мърли, хърли-мърли… Зарадвах се от душа, честна дума.

За съжаление разбирах само оттук оттам, но и това, което разбирах, някак си не стигаше истински до мен. Излизаше, че този плъхояд не беше прост войник или, да кажем, гражданин, а някаква важна птица. Може би маршал, а може и министър. И ставаше дума все за корпуси и за армии, а също така и за положението в столицата. Тоест аз дойдох до това заключение после, защото думите „корпус“, „армия“, „столица“ са ми познати, а пък те все се повтаряха. И още ми стана ясно, че Корней през цялото време го притиска, а плъхоядът, въпреки че се мазнеше, въпреки че угодничеше, все нещо недоизказваше, увърташе гадината раирана. Корней гърмеше все по-яростно, плъхоядът писукаше все по-жално и лично на мен ми беше съвършено ясно, че именно сега трябва да го цапне както трябва — аз дори целият се наклоних напред, така че докосвах с носа си плата, който ме отделяше от разпитвания, за да не пропусна нищо, когато тази гад ще започне да вие и да снася това, което искат от него. Но плъхоядът изведнъж замълча — дали не беше припаднал? — а Корней каза с обикновен глас на руски:

— Не е зле. Волдемар, вие сте свободен. Сега ще опитаме да направим равносметка. Първо…

Така, момчета, и не научих какво беше това първо. Светнаха ми един в челото с такава сила, че ми стана светло в този мрак и се озовах, момчета, вече в гостната. Седя на пода ококорил очи, а над мен стои, потривайки рамото си, същият този Волдемар, якичък чичко, тиквата му под самия таван, лицето му объркано и разстроено, гледа ме от тавана и казва — укоризнено и виновно:

— Ами защо, миличък? Защо си стърчал там в тъмнината? Откъде да знам? Извини ме, моля ти се… Удари ли се?

Опипах внимателно основата на носа си — имам ли вече нос, питам се аз, или нямам? Както и да е, вдигнах се някак си и казах:

— Не — казвам. — Не се ударих. Удариха ме — това стана.

Когато Драмба завърши реда на събщението към коригировъчния пункт, Гаг го спря, скочи в траншеята и направи няколко крачки по позицията. Беше изкопана отлично. Траншеята с пълен профил, с леко наклонени навън, идеално равни стени, с плътно трамбовано дъно, без всякаква там рохкава пръст и друг боклук, направена точно според наставленията, водеше към огнева яма, идеално кръгла, с диаметър два метра, от която се отклоняваха към тила покрити с греди блиндажи за боеприпаси и за разчета. Гаг погледна часовника си. Позицията беше напълно прокопана за два часа и десет минути. И каква позиция само! С такава и негово височество можеше да се гордее. Инженерна академия. Гаг се огледа за Драмба. Редник Драмба се извисяваше над него и над края на траншеята. Огромните му длани бяха притиснати до бедрата, лактите издадени, ушите спуснати, гърдите изпъкнали, а от него се излъчваше атмосфера на свежест и прохлада, примесена с миризмата на разкопана пръст.

— Юнак — каза Гаг тихо.

— Служа на негово височество, господин ефрейтор! — изграчи роботът.

— Какво още ни липсва?

— Кутия с освежително и солена рибка, господин ефрейтор!

Гаг се усмихна.

— Да — каза той. — Направих от теб, хайманата, войник.

Той се хвана за ръба на траншеята и с едно движение прехвърли тялото си на тревата, после се изправи, отърси коленете си и още веднъж разгледа позицията. Да, позицията беше прекрасна.