Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

Слънцето се бе вдигнало високо и от росата не бе останала и следа, луната като бледо парченце топяща се захар висеше над западния хоризонт, над мъглявите очертания на града-чудовище. Наоколо степта цвърчеше от безброй скакалци, равна, червеникаво-зелена, еднаква по цялата си дължина и пуста като океан. Нейното еднообразие се нарушаваше само от облаче зеленина в далечината, където се червенееше керемиденият покрив на Корнеевата къща. Цвърчаща, напоена с остри аромати степ наоколо, чисто сивосинкаво Небе над нея, а в средата — той, Гаг. И му беше хубаво.

Хубаво, защото всичко бе далече. Далеч от тук беше неразбираемият Корней — безкрайно добър, безкрайно търпелив, снизходителен, внимателен, който неотклонно, милиметър по милиметър, вместваше в душата любов към себе си и в същото време беше безкрайно опасен като бомба с огромна мощ, заплашваща да се взриви в най-неочаквания момент и да разкъса на парчета вселената на Гаг. Далеч оттук бе и лукавата къща, натъпкана с непознати и невъзможни механизми, е невероятни и невъзможни същества, омешани с такива като Корней, хора-капани, където шумно кипеше безредна дейност, без каквато и да е разумна цел, и затова беше също толкова непостижима и отчаяно опасна за вселената на Гаг. Далече оттук бе целият този лукав измамен свят, където хората имаха всичко, което могат да си пожелаят, и поради това желанията им бяха извратени, целите им неземни, и средствата вече по нищо не напомняха човешките. И още беше хубаво, защото тук успяваше поне за малко да забрави за глождещата го непосилна отговорност, за всичките тия задачи, които те мъчат като язва във възпалената душа — неотложни, необходими и напълно неразрешими. А тук — всичко бе толкова просто и леко…

— Охо! — каза Корней. — Това е чудесно!

Гаг подскочи на място и се обърна. Корней стоеше от другата страна на траншеята, оглеждайки позицията с весело изумление.

— Та ти си фортификатор — каза той. — Какво е това?

Гаг мълчеше, но нямаше къде да ходи.

— Позиция — неохотно измърмори той. — За мортира.

Корней беше поразен.

— За какво, за какво?

— За мортира.

— Хм… А откъде ще вземеш мортира?

Гаг мълчеше и го гледаше изпод вежди.

— Е добре, това в края на краищата не ме засяга — каза Корней като почака. — Извинявай, ако съм ти попречил… Аз сега получих едни известия и бързам да ги споделя с теб. Става дума за това, че вашата война е свършила.

— Каква война? — тъпо попита Гаг.

— Вашата. Войната на Алайското херцогство с империята.

— Вече? — тихо проговори Гаг. — Вие казвахте — четири месеца.

Корней разпери ръце.

— Е, извинявай — каза той. — Сбърках. Всички ние сбъркахме. Но това, знаеш ли, е добра грешка. Съгласи се, че сгрешихме в нужната посока… Справиха се за един месец.

Гаг облиза устни, вдигна глава и отново я наведе.

— Кой… — Той замълча.

Корней чакаше, като го гледаше спокойно. Тогава Гаг отново вдигна глава и гледайки го право в очите, каза:

— Искам да зная кой е победил.

Корней много дълго мълча, по лицето му нищо не можеше да се разчете. Гаг седна — краката му не го държаха. До него от траншеята стърчеше главата на Драмба. Гаг безсмислено се втренчи в нея.

— Нали ти обяснявах — каза накрая Корней. — Никой не е победил. Или по-точно — всички са победили.

Гаг процеди през зъби:

— Обяснявахте ми… Може и да сте ми обяснявали. Аз не го разбирам това. На кого остана устието на Тара? За вас може да е все едно при кого е останало, но на нас не ни е все едно!

Корней бавно поклати глава.

— На вас също ви е все едно — уморено каза той. — Там повече няма армия — само гражданско население…

— Аха! — каза Гаг. — Значи плъхоядите са ги прогонили оттам.

— Ама не… — Корней страдалчески намръщи лице. — Армията изобщо вече не съществува, разбираш ли? От устието на Тара никой никого не е прогонвал. Просто и алайци, и имперци захвърлиха оръжието и се разотидоха по домовете.

— Това е невъзможно — каза Гаг спокойно. — Не разбирам защо ми разказвате всичко това, Корней. Не ви вярвам. И изобщо не разбирам какво искате от мен. Защо ме държите тук? Ако не съм ви нужен, пуснете ме. А ако ви трябвам — говорете направо…

Корней запъшка и с все сила се удари по бедрото.

— Значи така — каза той. — Нищо ново по тази част не мога да ти съобщя. Виждам, че тук не ти харесва. Зная, че се стремиш към къщи. Но ще ти се наложи да потърпиш. Сега в родината ти е доста тежко. Разруха. Глад. Епидемии. А сега още и политическа неразбория… Херцогът, както трябваше да се очаква, плюл на всичко и избягал като последния страхливец. Захвърлил на произвола на съдбата не само страната…