Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Ей, приятелю! — тихо го повика той по алайски.

Дранг стремително се обърна. Той дори се наклони към недъгавия си крак. Кукленските му очи се отвориха още по-широко и той се дръпна назад.

Всички цветове изчезнаха от мършавато му лице.

— Ти кой си? — промърмори той. — Ти си… този… Бойният котарак ли си?

— Да — каза Гаг. — Аз съм Боен котарак. Казвам се Гаг. С кого имам честта?

— Данг — отвърна той, като помълча. — Извинявай, но аз бързам…

Той се обърна и накуцвайки още по-силно отпреди, продължи по пътя си. Гаг го догони и го хвана за ръката над лакътя.

— Почакай… Ти какво, да не би да не искаш да разговаряш с мен? — учудено рече той. — Защо?

— Бързам.

— Я стига, ще успееш! Значи такова е положението! Срещат се в този ад двама алайци и да не си поговорят ли? Какво ти става? Оглупя ли?

Данг се опита да освободи ръката си, но къде ти! Той беше съвсем хилав, това южняшко недоносче.

Гаг нищо не разбираше.

— Слушай, приятелю… — започна той, колкото се може по-задушевно.

— Твоите приятели са в ада! — процеди през зъби Данг, гледайки го с явна ненавист.

От изненада Гаг пусна ръката му. За миг той дори загуби дар слово. В ада са твоите приятели… Твоите приятели са в ада… Твоите приятели — в ада! Той дори се задъха от ярост и унижение.

— Ах ти… — каза той. — Ах ти, продажна твар! Ще те смажа, на парчета ще те разкъсам, гадина такава…

— А пък ти си мърша! — прошептя Данг през зъби. — Палач недоубит, убиец.

Без да замахва, Гаг го удари под лъжичката и когато хилавият се преви на две, той без да губи скъпоценно време, със замах го фрасна с юмрук по русия врат, подложил коляно под лицото му. Той стоеше над него, отпуснал ръце, гледаше го как се гърчи, давейки се от кръвта си в сухата трева, и си мислеше: ето ти тебе съюзник, ето ти на приятел в ада… В устата му горчеше, щеше му се да заплаче. Той приседна на колоне, повдигна главата на Дранг и обърна към себе си облятото му в кръв лице.

— Боклук… — изхриптя Дранг и изхълца. — Палач… Дори и тук…

— Това пък защо? — произнесе тъжен глас.

Гаг вдигна очи. Над него стояха двамина — някакви непознати от местните, също съвсем млади. Гаг внимателно пусна главата на южняка на тревата и се изправи.

— Защо… — промърмори той. — Откъде да знам защо?

Той се обърна и тръгна към къщи.

Като чупеше храстите и тъпчеше лехите, той мина направо и стигна до входа, качи се в стаята си, падна по очи на кревата и така лежа чак до вечерта. Корней го повика да вечерят, но той не отиде. В къщата боботиха гласове, чуваше се музика, после стана тихо. Престанаха да се ругаят врабците, настанявайки се за през нощта в гъсталака от бръшлян, подеха безкрайните си песни цикадите, в стаята ставаше все по-тъмно и по-тъмно. И когато стана съвсем тъмно, Гаг се надигна, повика след себе си Драмба и се промъкна в градината. Отиде в най далечния ъгъл на градината, в гъсталака от люлякови храсти, седна право на топлата трева и каза тихо:

— Редник Драмба. Слушай внимателно моите въпроси. Първи въпрос. Можеш ли да работиш с метал?

На закуска Корней не обели нито дума, дори не ме и погледна. Сякаш ме нямаше на масата. Аз, естествено, си подвих опашката и чакам какво ще стане, а на душата ми, трябва да кажа, ми е гадно до немай къде. През цялото време или ми се искаше да се изнижа, или да пукна. Хапнах надве-натри, качих се в стаята си, намъкнах си униформата — не помага. Сякаш стана по-лошо. Взех портрета на нейно височество — изплъзна ми се от ръцете, завря се под кревата, а пък аз дори не тръгнах да го търся. Седнах пред прозорчето, облегнах лакти на перваза, гледам в градината — нищо не виждам, нищо не искам. Искам си у дома. Просто у дома, където всичко не е така, както тук. Ама че кучешка съдба! Нищо не съм видял в тоя живот. Тоест видял съм, разбира се, много неща, друг толкова не е сънувал, колкото аз наяве съм виждал, но от това — никаква радост. Започнах да си спомням как херцогът ме награди с тютюн — зарязах го, не помага. Вместо неговото лице все ми изплува оня хилавия, мършавата му физиономия, цялата в кървища. А вместо неговия глас — съвсем друг глас, и той все повтаря: „Защо? Защо?“ Откъде да знам защо?

После изведнъж вратата се отвори и влезе Корней — като тъмен облак, очите му мятат мълнии и без да каже нито дума, ми запрати едва ли не в лицето сноп от някакви листове (и това е Корней! И ги запрати!) и пак без да каже нищо, се обърна и излезе. И тръшна вратата. Едва не завих от мъка, ритнах листовете с крак, разлетяха се по цялата стая. Отново започнах да гледам в градината — пред очите ми причернява, не мога. Вдигнах едно листче, че да ми е по-близо и започнах да чета. После друго, после трето… После ги събрах, подредих ги и отново започнах да чета.