Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Горещо ми е — казвам. — Изтощи ме.

Замръзнал бях, разбира се, в съня си. Точно този ден още от сутринта ръмеше дъждец.

— Ох, разглезих те аз тебе — казва той. — Разглезих те. На мен времето не ми стига, а ти се възползваш… Да вървим. Нужен си ми.

Ето ти номер, мисля си. Потрябвал съм му. Разбира се, веднага скачам, оправям си кревата, вземам сандалите, но тогава той неочаквано ме възпира.

— Не — казва. — Остави това. Облечи си униформата. И се стегни както трябва… среши се. Я се погледни какъв си мърляв, срам ме е да те гледам…

Е, момчета, мисля си, морето гори, горите текат, мишката потъна в камъка. С униформа трябвало. И ме зачовърка любопитството. Облякох се, затегнах колана до отказ, сресах се. Ударих пети. Служа на ваше превъзходителство. Той ме огледа отгоре додолу, усмихна се на нещо и ние тръгнахме през цялата къща към кабинета му. Той влезе пръв, отстъпи крачка встрани и каза ясно, по алайски:

— Разрешете, господин старши бронемайстор, да ви представя Бойния котарак на негово височество, школник от трети курс на Особената столична школа Гаг.

Гледам и ми притъмня пред очите, а краката ми се разтрепериха. Пред мен, като привидение седи разположил се в креслото офицер-бронеходец. Син Дракон, „Огън на колела“ в естествена големина, в походна униформа с всички отличителни знаци. Седи, прехвърлил крак връз крак, ботинките му блестят, с озъбени шипове, в кафява кожена куртка на петна, от рамената виси син шнур — оня още е вълк, значи… и мутрата му е като на вълк, изгорялата присадена кожа лъщи, главата му бръсната нула номер, с кафеникави петна от изгаряне, очите като наблюдателни процепи, без ресници… Дланите ми, момчета, сами се залепиха за бедрата, а токовете ми така тракнаха, както никога досега не бяха тракали.

— Свободно, школник — произнесе той със сипкав глас, взе от пепелницата цигара и дръпна от нея, без да откъсва от мен наблюдателните си процепи.

Отпуснах ръце.

— Няколко въпроса, школник — каза той и сложи цигарата си обратно на края на пепелника.

— Слушам ви, господин старши бронемайстор!

Това аз не го казах, това моята уста сама го издрънка. А в същото време си мисля: какво е това, момчета? Какво става? Нищо не разбирам. А той говори неразбрано, гълтайки думите си, аз този техен маниер го зная:

— Чух, че негово височество те е удостоил… а-а… с тютюн за дъвчене от собствената си ръка.

— Тъй вярно, господин старши бронемайстор!

— И това за какви значи… а-а… подвизи?

— Удостоен като представител на курса след завземането на Арихада, господин старши бронемайстор!

Лицето му е равнодушно, мъртво. Какво го интересува Арихада? Пак си взе цигарата, огледа тлеещия й край, върна я обратно в пепелницата.

— Значи си бил удостоен… Щом е така, значи… а-а… си изпълнявал впоследствие караулната служба в щаба на негово височество…

— За седмица, господин старши бронемайстор — каза устата ми, а главата ми си помисли: какво си ми се лепнал? Какво искаш от мен?

Той изведнъж се наведе напред.

— Маршал Нагон-Гига видя ли в щаба?

— Тъй вярно, видях го, господин старши бронемайстор!

Змийско мляко! Ама че обгоряло началство. Аз със самия генерал Франг съм разговарял, хич не мяза на теб, и оня след втория ми отговор разреши и заповяда, без звание. А на тоя явно му звучи като музика: „Господин старши бронемайстор“. Новопроизведен ли е? А може би е от крепостните, напреднал е в службата… и още не се е опомнил.

— Ако срещнеш маршала сега, ще го познаеш ли?

Ама че въпросче! Маршалът — той беше такъв един нисичък, тромав, очите му все сълзяха. Но това е от хремата. Е, ако нямаше едно око или пък, да кажем, ухо… а иначе си е маршал като маршал. Нищо особено. В щаба ги имаше много, Франг беше още от бойните…

— Съвсем не знам — казах аз.

Той отново се облегна на гърба на креслото и отново се захвана с цигарата си. Не му харесваше тази цигара. Той повече я държеше в ръце и я душеше, отколкото да я пуши. Ами да не пуши… я какъв разкошен фас, а пък аз пуша мъх…

Той прибра под себе си кокалестите си крака, изправи се, отиде до прозореца и застана с гръб към мен с цигарата си — само синкав дим се издигаше над рамената му. Мисли. Ама че мислител.

— Е, добре — казва той вече съвсем неразбрано, и излиза нещо като „едре“. — А нямаш ли… а-а… школник, по-голям брат при нас в Сините бронеходи?

Дори мутрата си не обърна. Само леко наклони ухото си към мен. Впрочем аз имах трима братя… можех да имам, но всички те умряха още като кърмачета. И такава злоба ме обзе, към всички наведнъж.