Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

И ето че същата вечер (вече се канех да спя) вратата се отвори и на прага ми застана онази жена. Слава Богу, че не се бях съблякъл — седях на кревата си в униформа и си свалях ботушите. Първия вече го бях събул, тъкмо се бях заел с втория и гледам — тя. Нищо не успях да си помисля, само погледнах, както си бях с един ботуш, скочих пред нея и се изпънах. Беше красива, момчета, дори страшно красива — никога у нас не бях виждал такива като нея, а и няма да видя навярно никога.

— Извинявайте — каза тя и се усмихна. — Не знаех, че тук сте вие. Аз търся Корней.

А аз мълча като селски идиот и само я изяждам с очи, но почти нищо не виждам. Шашардисан бях. Тя огледа стаята, после отново ме погледна — втренчено, внимателно, вече без усмивка — ама вижда, че от мене е невъзможно да научи нещо, кимна ми и излезе, а вратата тихичко затвори след себе си. И повярвайте ми, момчета, стори ми се, че в стаята изведнъж стана по-тъмно.

Дълго време стоях ей така, с един ботуш. Всичките ми мисли се объркаха, нищичко не схващах. Не зная какво беше това: дали беше някаква особена светлина в тази минута, а може би и самата тази минута за мен беше особена, но аз после през половината нощ все се въртях и не можех да дойда на себе си. Спомнях си как стоеше, как гледаше, какво говореше. Схванах, разбира се, че не ми е казала истината, че съвсем не е търсила Корней (намерила къде да го търси), а е наминала тук специално мен да види.

Както и да е. Друга мисъл страшно ме натъжи: разбрах, че ми се случи да видя в тази минута малка частичка от истинския голям свят на тези хора. Корней не ме пусна в този свят и вероятно правилно е постъпил. Аз в този свят бих се самоубил, защото е невъзможно да виждаш всичко това ежеминутно и да знаеш, че никога няма да бъдеш такъв като тях, и никога няма да имаш тези неща, които имат те, а ти сред тях, както е казано в свещената книга, си, и до края на дните си ще си останеш „безобразен, мерзък и вмирисан“… Изобщо, спах лошо тази нощ, момчета, може да се каже, че изобщо не спах. А щом се съмна, се измъкнах в градината и залегнах в храстите на обичайния си наблюдателен пункт. Прииска ми се да я видя още веднъж, да проумея, да разбера, с какво вчера ме порази така. Та нали съм я виждал и по-рано, от тези същите храсти съм я виждал…

И ето, когато те вървяха по пътечката към нулкабината един до друг, но без да се докосват, аз я гледах и едва не заплаках. Пак нищо не видях в нея. Е, красива жена, спор няма — и толкова. Цялата сякаш беше изгаснала. Сякаш бяха изтръгнали от нея живеца. В сините й очи имаше празнина, а около устата й се бяха появили бръчки.

Те минаха покрай мен мълчаливо и вече при самата кабина тя се спря и проговори:

— Знаеш ли, той има очи на убиец…

— Той си е убиец — тихо отговори Корней. — Професионалист.

— Горкичкият ми — каза тя и го помилва с длан по бузата. — Ако можех само да остана с тебе… но наистина не мога. Тук ми се гади…

Не исках да слушам повече. Май че говореха за мен. Прокраднах се в стаята си, погледнах се в огледалото. Очи като очи. Не зная какво иска тя. А Корней добре й го каза: професионалист. Няма за какво да се притеснявам. На каквото са ме научили, това умея да правя… И цялата тази история я изметох от себе си. Гледайте си вашата работа, а аз ще си гледам моята. Моята работа сега е да чакам и да дочакам. Как прекарах останалите три дни, не зная. Ядях, спях, къпех се. Пак спях. С Корней почти не разговаряхме. И не защото още не ми беше простил за оня случай или нещо подобно, не. Просто той беше зает до гуша. Сега вече до краен предел. Дори отслабна. Народът отново зачести при нас, тъпчат ли, тъпчат. Няма да повярвате, но долетя и дирижабъл, цяло денонощие вися над градината, а вечерта как се изсипаха от него, ама как се изсипаха… Но ето какво е чудното — през цялото това време нямаше нито един „призрак“. Вече отдавна бях забелязал: „призраците“ идват при тях или късно вечерта, или рано сутринта, не зная защо. Така че през деня бях като в мъгла, на нищо не обръщам внимание, а щом слънцето залезе и излязат звездите, аз съм на прозореца с машинката на колене. А „призраците“ ги няма, да пукнеш от яд. Чакам ги, а тях ги няма. Вече, честно казано, започнах да се тревожа. Какво е това, мисля си, специален номер ли? Нима е пресметнал всичко за сто години напред?

За цялото това време само едно интересно събитие се случи. В последния ден. Спя като заклан преди нощната си вахта и изведнъж Корней ме буди.

— Какво си му легнал посред бял ден? — пита ме той недоволен, но виждам, че недоволството му някак не е истинско.