Брус Стърлинг - Моралният куршум

— Бих предпочел да не отговарям на този въпрос. Впрочем достатъчно е да кажа, че той е престъпник.

— Аз… Ъ-ъ-ъ… — замънка Сесилия и добави: — Според мен медицинските изследвания, които правеше доктор Хаверкамп, бяха напълно законни.

— В своите изследвания той прояви престъпна небрежност.

— И какво ще го правите, ако го хванете?

— Ще му теглим куршума. — Сержантът с насмешка заби показалец между веждите си. — Ето тук. Но куршумът няма да е оловен, а морален. С хуманитарен заряд.

Снифи реши, че вече е чул достатъчно. Беше време да изчезва от болницата.

Едва ли щеше да успее да се шмугне покрай войниците. Това не бяха дебили от типа на отрядниците и бандитите, а истински професионалисти, каквито тук отдавна не бяха стъпвали.

Докараната от войниците количка с медикаменти стоеше съвсем близо. Снифи видя на нея скалпел. Ако успееше да го добара, можеше да среже задния брезент на палатката и да офейка незабелязан.

Снифи пълзешком се мушна под количката и протегна ръка, но не успя веднага да напипа скалпела. Изчака малко и направи втори опит. Ръката му вече докосна студената дръжка на скалпела, когато изведнъж някой грубо го хвана за китката и го извлече изпод количката. Войникът-европеец!

— Какво е това момче? — ревна сержантът.

Сесилия изохка и развълнувано занарежда:

— Това е синът ми Чип. Чип, какво правиш тук?

— Извинявай, мамо. Беше ми интересно.

— Запомни, сине, че любопитството е вредно за здравето.

— Хер Шпицлер не ни е казал, че имате син — забеляза сержантът.

— Че откъде той да знае за него?

Снифи реши, че е време да разиграе цирк, задърпа се от хватката на войника и запищя:

— Мистър, мистър, нали няма да ме биете? Нали няма да ме убивате?

— Пусни го — заповяда сержантът.

Войникът изпълни заповедта, но остана на крачка зад гърба на Снифи.

— Благодаря, сержант. — Снифи оправи фланелката си. — Бях се уплашил, че съм попаднал в лапите на фашистите.

Сержантът погледна учуден Снифи.

— На колко си години, момче?

— На дванайсет, сър.

— Тогава откъде знаеш какъв е бил светът преди доктор Хаверкамп да направи зловещото си откритие? Откъде знаеш за фашистите?

— Учихме за тях в училище.

— Но всички училища отдавна са затворени.

— Мен ме учеше мама.

— Той е много умно дете — допълни Сесилия.

— Аха, поразително умен за възрастта си. — Очите на сержанта се свиха подозрително. — Ще го покажем на хер Шпицлер.

С ужасен вик Снифи се хвърли на четири крака, възползва се от объркването на войниците, като мълния се шмугна под най-близкото легло и се понесе към изхода.

Навън той вече имаше явно предимство пред европейците: нали познаваше местността, а те — не. След минута-две бягане в зигзаг между палатките и колибите той достигна края на игрището, измъкна от храстите велосипеда си, яхна го и се понесе към Източния площад.

Беше му напълно ясно, че бейзболната бухалка повече няма да го защити. Безпощадните врагове вече знаеха как изглежда! Сега повече от всичко му трябваше пистолет.

Като стигна територията на Търговската палата, Снифи усети облекчение. Вярно, той не беше член на бандата, но нали все пак нейният бос — генерал Рокфелер — му се падаше роден чичо.

Университетската лига за отбрана беше в съюз с европейците — нали техният хеликоптер кацаше на нейна територия. Сигурно европейците ще се опитат да обединят силите си с тези на Националната гвардия. Значи за Снифи беше най-добре да не се отделя от бандата на Рокфелер.

Щаб-квартирата на търгашите беше най-голямата крепост в Западен Роли, а може би и в целия щат Северна Каролина. Към нея водеше едно-единствено шосе от юг; улиците от всички останали страни бяха минирани и изровени с двоен ред окопи, навсякъде имаше замаскирани картечни гнезда. Някога щабът на търговците е бил обикновен жилищен блок, но сега всичките му прозорци бяха затрупани с чувалчета пясък, като бяха оставени само тесни амбразури, от които да се води прицелен огън. На покрива бяха разположени зенитни установки — защита от неканени военновъздушни гости. От подземния гараж периодично излизаха самоделно бронирани камиони „Форд“, обикаляха владенията на търгашите и отново изчезваха под земята.

Огромното количество оръжие в щаб-квартирата на търгашите караше многобройните им клиенти да се отнасят към тях с уважение. А клиенти идваха всеки ден, и то доста. Често при търговците идваха хора с треперещи ръце и изцъклени погледи, а излизаха бодри и щастливи. Минаваха и богаташи, но дори те бяха принудени да оставят колите си поне на един квартал разстояние, понеже търговците не желаеха в задния им двор да влезе бомба на колела, както се бе случило веднъж.