Брус Стърлинг - Моралният куршум

Не се чуваха никакви хеликоптери; Снифи бързо прекоси ливадата и скочи от велосипеда до стъпалата пред входа на щаб-квартирата. Тресеше го страх, все по-отчетливо усещаше как се стяга примка около врата му. Усещането не беше от приятните.

В сянката на козирката се виеше опашка от клиенти; покрай нея се разхождаше охранител с автомат и черни очила и подозрително се вглеждаше в лицата на чакащите.

Снифи кимна на охранителя, изтича нагоре по стъпалата и влезе в хола, без никой да го спре. Там зад огромно бюро седеше търговец, който продаваше ампули с подмладител. Лицето му лъщеше от пот; под мократа му подмишница се виждаше кобур с „Колт“ калибър 45. Сега той рецитираше на стоящия пред него прегърбен дребен мъж обичайната си скоропоговорка:

— Както винаги, стоката ни е първо качество. Вземай и се радвай на живота! Минимална такса — десет от сребърните. Ако искаш да сменяш срещу храна, отиди на бюрото вдясно.

Щаб-квартирата беше оборудвана с истинско чудо на техниката — климатична инсталация, която не само символизираше положението на фирмата, но и говореше, че търговците имат достатъчно пари дори за бензин за автономния си генератор. Зад многобройните заключени врати се криеха безценни съкровища: кашони с истинско уиски, водка, ликьори; цели стаи бяха пълни с телевизори; другаде пък се пазеха идеално смазани десетскоростни велосипеди и резервни части за тях. Имаше и стаи, претъпкани със спортно облекло, с официални костюми и дори с кожени палта. А ако се съдеше по миризмата, в някои от останалите стаи имаше не само консерви и боб, но дори истински салам.

Снифи се отправи към вътрешността на сградата. Пред вратата на офиса на Рокфелер седеше неговата секретарка Линдзи — бивша жена на самия губернатор на Северна Каролина. Годините й бяха не по-малко от осемдесет и пет, но изглеждаше на не повече от трийсет. Окичена беше с толкова бижута, че в старите времена можеше да й завиди всяка танцьорка от Лас Вегас. Злато, диаманти — все истински. Всички мъже от бандата на търговците я боготворяха — или поне се правеха, че я боготворят, понеже тя се отличаваше с ужасен характер и беше близка с главатаря на бандата. Сега тя разговаряше с трима биячи, които постоянно поглеждаха с очакване към вратата на офиса.

При появата на Снифи Линдзи скочи, на лицето й засия дежурна усмивка. Изглежда желанието да се харесва на всички мъже бе толкова дълбоко вкоренено в нея, че тя флиртуваше дори със Снифи.

— Снифи, скъпи, как си? Откога не сме се виждали!

— Линдзи, трябва спешно да говоря с генерала.

— Страхувам се, че сега е зает — изчурулика тя. — Разбра ли вече?

— Какво?

— Пристигнаха европейци. Като че ли швейцарци. Сега говорят с генерала. Имат истинска видеокамера. Ще снимат за нас документален филм, а после ще го покажат по тяхната телевизия!

Явно Линдзи страшно се възбуждаше от мисълта, че отново ще я покажат по телевизията.

— Аз помня телевизията — каза един от бандитите.

— А за снимките ще ни платят ли? — попита другият. — Може да ни дадат европейски пари, хартиени.

— При тях вървят само кредитни карти — отбеляза третият.

— А, помня и кредитните карти! — каза първият.

Снифи няколко пъти подскочи, за да привлече вниманието към себе си, и съобщи:

— Аз тъкмо затова въртя като луд от лагера на Червения кръст! За да предупредя генерала за тия европейски кучи синове. Те искат да ни изместят от бизнеса и вече са се обединили с Университетската лига!

Линдзи го погледна и намръщи чело.

— Изглежда, Снифи, наистина трябва да говориш спешно с генерала.

Под тежестта на три завистливи погледа Снифи заобиколи бюрото на Линдзи. Вратата на кабинета на Рокфелер не беше заключена и той влезе, без да почука.

Подът бе покрит с персийски килим, стените — с фурнир от естествен орех, кожените кресла с позлатен обков бяха докарани от сградата на щатския Конгрес. Зад открехнатата врата на съседния кабинет се виждаха и други съкровища: микрокомпютър, отворена кутия с истински хавански пури, кашон с нови електрически крушки, консерви със сардини. Стените на онази, съседната, стая бяха украсени с ловни трофеи — петдесетина глави на лосове, мечки и елени.

Рокфелер бе облякъл сив вълнен костюм; на краката му лъщяха високи каубойски ботуши от кожа на питон. Той методично дъвчеше шоколадче „Марс“ — рядък и много скъп деликатес. До него седяха двама светлокоси мъже с черни торбести панталони и бели ризи. Снифи не забеляза да имат оръжие. Единият от мъжете държеше широкопола шапка, а другият — миниатюрна видеокамера.