Чад Оливър - Ветровете на времето

Командната зала беше нещо съвсем различно. Навсякъде другаде в кораба хората можеха да се шегуват с онова, което ги бе отвело на толкова светлинни години далеч от техния дом, онова, което после им се надсмиваше във всеки посетен от тях свят. Навсякъде другаде хората можеха да си починат и дори временно да забравят.

Тук не би могъл да си починеш, тук не би могъл да забравиш.

Арвън стоеше настрана. Тук той беше чужд; неговото място не беше в тази част на кораба въпреки силното му желание да бъде така.

— Залавяй се за работа, Дериък — каза Капитанът.

Тонът му беше сдържан, но енергичен.

— След единадесет часа ще се намираме в желаната от теб позиция.

Дериък погледна Сейехи.

— Обичайното спускане ли?

Мъжът при компютрите кимна.

— Ще направим една обиколка над най-подходящата планета, на пет мили височина. Подготвени сме за подробно проучване на всичко, което открием на тази височина: концентрация на населението, радиовълни, енергийно излъчване от какъвто и да е род. Първо ще направим една обиколка над екватора, после ще минем над полюсите. Компютрите са готови да направят пълен анализ на всичко, което забележим.

— Необходими са ми карти — отбеляза антропологът.

— Ще ги имаш. Нещо друго?

Антропологът сключи ръце зад гърба си.

— Е, след като вашите компютри съобщят, че планетата не е населена с така наречения разумен живот…

— Искаш да кажеш „ако“, а не „след“, Дериък — прекъсна го Капитанът.

Дериък сви рамене.

— Нека бъде „ако“ — поправи се той без всякаква вътрешна убеденост. — Ако неизбежното се случи, искам Хефидж да спусне кораба колкото е възможно по-ниско, за да мога да виждам и сам. В изчисленията винаги се допуска възможността да срещнем недостатъчно развита култура, аз ще искам да я погледна отблизо, преди да решим да й се натрапим.

— Това ли е всичко?

— Засега да — каза Дериък и се обърна към Капитана. — Екраните ще наблюдаваш ти, нали, Уийк?

— Няма да поемам никакви рискове.

— Добре. Хайде, Арвън… да пийнем, преди да се заловим за работа.

Те излязоха от командната зала и тръгнаха към бара, който представляваше неголяма ниша в стената. Дериък извади бутилка и две чаши и двамата пиха.

Арвън усети как питието го затопля и изпита задоволство. Опита се да не мисли за отчаянието, което вероятно ги очакваше, но безнадеждността се увеличаваше с годините и никак не бе трудно да се проумее черният светоглед на Нлесин, колкото и мъчителен да ставаше понякога той.

…Стига да можеше тези планети никога да не са били населявани от хора.

Нямаше да бъде чак толкова лошо.

— Впрочем защо си дошъл тук? — попита ненадейно Дериък, докато си наливаше втората чаша. — Нямаше ли какво да правиш вкъщи?

Споменът накара Арвън да се усмихне. Големият дом в родния край, гоблените, книгите, топлината. Градовете, пиесите, жените…

— Имах доста — каза той.

Дериък преполови питието на един дъх.

— Не те разбирам — призна си той направо.

— Това ни прави равни — обяви Арвън.

— Никога няма да я намерим, ти знаеш това — каза антропологът.

— Трябва да я намерим — отвърна Арвън. — Това е.

— Още ли се надяваш, Арвън?

— Би могло да бъде и по-лошо.

Корабът продължаваше да се спуска. Заобиколен от звезди, нереален, той прорязваше този мрак и се насочваше към светлината.

Към едно жълто слънце и две други слънца около него — едно близко и едно далечно.

Системата на Алфа Кентавър, отстояща на четири светлинни години от един свят, наречен Земя.

Колрак седеше сам, а мислите му неизказани пътуваха надолу, към онзи свят, към който се спускаше корабът. Той не обичаше да остава сам в момент като този, но Хефидж беше зает, а навигаторът бе единственият човек на борда, с когото се чувствуваше напълно спокоен.

„Изпитва нещо към звездите, често си мислеше той за Хефидж. Дълго е гледал звездите, а това е началото на мъдростта.“

Е, сега не можеше да сподели мислите си с Хефидж.

Не за пръв път Колрак се замисляше за това, че космическият кораб е странно място за свещеник. Почти всички останали, когато изобщо се сещаха за него, решаваха, че е мистик, и повече не се замисляха. Не беше укор от тяхна страна; когато му лепнеха етикета за мистицизъм, те просто доказваха за свое собствено удоволствие, че той не е част от техния свят; за тях той се превръщаше в човек, към когото се отнасяха вежливо, но не и човек, когото приемаха твърде сериозно.

Е, странно е да си свещеник в този ден и в този век. Било е време, когато на Лортас църквата е била могъща, но през последния век се беше разцепила и отслабила; едва ли в тези дни представляваше нещо повече от философия, и то в най-добрия случай, а в най-лошия…