Чад Оливър - Ветровете на времето

Стига да можеше човекът никога да не бе излизал в Космоса! Стига да можеше никога да не бе откривал онова, което откри. Но не, да се разсъждава така беше подло. Сигурно един истински бог не можеше да бъде унищожен от истината, независимо къде са я открили. Трябва да съществува отговор, някакъв друг отговор, различен от този, който хората преоткриваха отново и отново, отговорът, който им се надсмиваше във всеки годен за обитаване свят в цялата тази бездна на пространството…

Ето сега и Центавър Четири!

Имаше някаква вероятност, тя неизменно съществуваше. Ако го имаше единството на всичко живо, както го бяха учили, както се бе опитвал да вярва със сърцето и душата си, то тогава трябваше да има и друг отговор, различен от този, който хората бяха намерили. Трябваше да има, непременно трябваше да има!

— О, Колрак! — нечий глас прекъсна мислите му. — Какво ново сред служителите на кристалната топка?

Лейджър, то се знае. Защо кореспондентът не го оставеше на мира в момент като този? Щеше ли този човек да се разбъбри на прага на самата вечност?

„Но това не са благи помисли, Колрак. Ако не можеш да намериш милосърдие в себе си, защо го очакваш от другите?“

— Боя се, че кристалната топка е помътняла.

Лейджър седна. Той беше немарлив човек — немарлив относно облеклото си, работата, вероятно и в мислите си. Истина е, помисли си Колрак, че пътеписите му бяха по-популярни от романите на Нлесин, но и по-скоро щяха да бъдат забравени.

„Милосърдие, милосърдие!“

Лейджър извади някакъв бележник и надраска в него:

„Центавър Четвърти, отворете вратата!“

Изкиска се. Колрак с усилие успя да се усмихне.

— Очаква ни голяма сензация, нали знаеш? Ще се помотаем над купищата развалини, а компютрите на Сейехи ще бръмчат и потракват, после ще се спуснем право надолу и ще оставим Дериък да се заеме с вечните си проблеми. Надолу полита „Добра Надежда“… буф! Всички излизаме да се поровим наоколо и какво ще получа аз от това? Още една кратка глава, досущ като останалите. Центавър Четвърти, ти си досадник!

— Има вероятност… — напомни му свещеникът.

„А имаше ли, имаше ли?“

— Естествено, естествено — Лейджър изкриви лице в чудесна имитация на възпълните черти на Нлесин. — Но на Нлесин тая работа не му се нрави.

— И Нлесин е грешил по-рано — припомни му смирено Колрак.

— Сигурен ли си, че е грешил, напълно сигурен? Е, добре, спомням си времето… преди да напуснем родния Лортас и да се отправим към изгряващото слънце… Нлесин заявяваше открито…

Колрак си наложи да не слуша; гласът до него се превърна в монотонен дразнител, нищо повече.

„Господи, господи, и ние ли сме като останалите? Трябва ли да се караме и да се заяждаме помежду си дори тук, дори сега, пред прага на неизвестността?“

Там долу, под тях, тъмният свят, който беше четвърти от Алфа Центавър, се въртеше в пространството, обикаляше по орбита около своето ярко слънце.

В командната зала на „Добра Надежда“ Дериък вдигна поглед от лентите на компютрите и поклати глава.

— Спуснете го — каза той на Капитана.

Корабът бе вече излязъл от безкрайната космическа нощ и се бе спуснал сред безбрежна прозрачна синева. Той прелетя през развълнувано море от бели облаци, ветрове, гмурна се в слънчевата светлина към нови хоризонти.

Сега той се спускаше надолу и покритите със сняг планини почти прорязваха търбуха му. С рев и тътен този огнен титан връхлиташе сред ветрове и дъждове, а въздухът с грохот се втурваше след него.

Той профучаваше над континенти и бурни океани. Хвърляше змиевидната си сянка над самотни острови и караше птиците в гората да политат уплашено във всички посоки. Стрелваше се над жълтите пясъци на пустините и оставяше нови дюни след себе си.

Дериък стоеше като прикован пред монитора и само от време на време нахвърляше кратки бележки в бележника си.

След шест часа се изправи уморено.

— Все същото — съобщи той на Уийк.

Капитанът остана спокоен. В израза на лицето му не настъпи промяна, само мускулите му се бяха напрегнали малко повече.

— Би ли посочил подходящо място за изследване на почвата?

Антропологът погледна в бележника си, кимна и даде на Хефидж координатите на най-подходящото място, което бе забелязал.

В командната зала се появи отчаянието, едно старо отчаяние — безгласно, нечуто.

„Същото, същото. Винаги бе все същото.“

Корабът се понесе с тътен обратно към мястото, което Дериък бе посочил. Застана вертикално, изхвърли огнена струя пламъци във въздуха надолу към пустинните пясъци, които го очакваха с вековна смиреност.