Чад Оливър - Ветровете на времето

Нлесин се разсмя. Смя се значително повече, отколкото предполагаше шегата. Смя се, докато на очите му се появиха сълзи.

— Чудак си ти, Црига — каза той. — Трябва да обезпечиш непременно това безценно чувство за хумор, за да останеш завинаги един малък слънчев лъч в нашия живот.

— Върви по дяволите! — възкликна Црига и се отдалечи.

Нлесин престана да се смее и се обърна към Арвън, който седеше срещу него и четеше роман:

— Какво мислиш, уважаеми?

Арвън неохотно свали книгата.

— Мисля, че твърде много тормозиш момчето.

В отговор Нлесин издаде неприличен звук.

— Все някога трябва да порасне.

— А ние?

Нлесин изсумтя.

— Велика мисъл. Звучи като в един от собствените ми романи. Четеш твърде много книги, Арвън. Започнал си да ставаш интелектуалец. Трябва да отидеш в някоя ферма, да усетиш миризмата край обора, да се научиш да живееш.

Арвън леко се усмихна, отпуснал дългото си тяло в креслото. Книгата не трепваше в силната му ръка, а сивите му очи изразяваха по-скоро недоумение, отколкото насмешливост.

— Така и не разбрах, Нлесин, защо толкова упорито се стараеш да се представяш за Великия циник.

— Искаш да кажеш, че и без да се старая, съм достатъчно противен?

— Искам да кажа, че ти самият би трябвало отдавна да си се отегчил.

— Защо не вземеш да ми проповядваш за Златния век на човечността като Колрак? Да ми обясниш единството в живота, хармонията на световете, скритите добродетели на жалките човешки същества…

— Не, благодаря — прекъсна го Арвън и вдигна книгата пред очите си. — Предпочитам да чета.

Корабът се разтърси леко; силното боботене премина в досаден вой.

Вратата се отвори и в кабината пристъпи навигаторът Хефидж. Стоеше изправен и спокоен, странните му черни очи обгърнаха останалите по-скоро с безразличие, отколкото с презрение.

— След минута ще свърши — осведоми ги той. — По-добре затегнете коланите.

— Полето още ли действува? — попита Арвън.

— В известна степен да.

— Няма да има никакви… неприятности… нали? — Црига избърса ръцете си в извънредно луксозна кърпичка.

Навигаторът сви рамене.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — измърмори той любимата си фраза. — Май ще се наложи да спим по обратния път за вкъщи, ако изобщо някога излезем от полето на деформация. Готов ли е препаратът за критични ситуации, Хефидж?

— Готов е — каза Хефидж и не се усмихна.

— Почакай — каза Нлесин, като се поизправи в креслото си. — Искаш да кажеш, че наистина ще има…

— По-добре затегнете коланите — повтори навигаторът и се върна отново в командната зала.

Тримата мъже се вторачиха един в друг, внезапно станали по-близки, отколкото са били през тези четири години, откакто бяха заедно.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — повтори намръщено Нлесин.

— Дори и на Арвън не му се нрави — промърмори Арвън.

Црига — твърде млад и твърде уплашен — закопча колана си и затвори очи.

Корабът се разтърси отново. Някъде в стените се чу съскане и пращене на кабел.

Сивото мъртвило около тях като че ли бе съвсем наблизо, притискаше ги, задушаваше ги…

— Ето го небитието — произнесе Арвън.

Светлината намаля.

Хората чакаха.

Корабът излезе от полето.

Когато това се случи, то стана изведнъж. Нямаше преход. Корабът изплува от пустотата отново в нормално пространство, отново сред тъмния безкрай, където звездите приличаха на светещи островчета и където никога не духаха ветрове. Мястото беше някак си по-приветливо от онова, което бяха оставили зад себе си. Огромен беше този океан, където световете бяха прах, и все пак им беше близък, защото това беше вселената, дала живот на човека, макар и само в известна степен, тя беше разбираема за тях.

Корабът плуваше сред дълбините със скорост, близка до скоростта на светлината — движението бе недоловимо, а звездите оставаха все така студени и далечни.

На кораба все още му предстоеше да измине дълъг път.

— Май че успяхме — каза Арвън и разкопча колана си.

— Още не сме се приземили — напомни му Нлесин.

— Преходът наистина не беше лек — каза Црига, а лицето му постепенно възвръщаше обичайния си цвят. — Никой не може да ме убеди, че този път не бяхме в беда.

Воят на атомните реактори премина в постоянно, ритмично боботене — тихо, отмерено, успокояващо.

Вратата на командната зала се отвори отново и се подаде главата на Хефидж.

— Тук ли е Дериък? — попита навигаторът.

— Да — отвърна Нлесин. — Крие се под креслото ми.