Чад Оливър - Ветровете на времето

— По дяволите — измърмори той.

Нарисува десет планети в права линия от Слънцето и подаде бележника на Арвън. Арвън го погледна в пълно недоумение. В края на краищата това беше просто серия от кръгове върху лист хартия. Все пак Арвън го разгледа задълбочено, а накрая го сгъна и го сложи в джоба си.

Достатъчно по този въпрос.

Когато си затворен някъде, времето тече бавно. Уес получи обратно часовника си и можеше да следи за часовете, но все така нямаше представа колко дълго е бил в пещерата, преди да бъде в състояние отново да вижда циферблата на часовника си. Твърде възможно бе навън да е есен и да наближава зима. В планината щеше да стане студено, снегът щеше да затрупа пътеката… ако изобщо я видеше някога пак.

Отне му два дни на напрегнати усилия да обясни на Арвън мисълта си, че иска да напише писмо на Джоу — само бележка, в която да кажа, че е добре, че я обича, че някой ден ще й обясни всичко. Той дори написа такова писмо, обясни за адресирането и загуби няколко часа в мъчителни опити да обясни предназначението на марките.

Арвън взе бележката и я прочете. Прочете я не веднъж, много пъти. Раздели листите, събра ги отново. И поклати тъжно глава.

— Но защо? Това не може да ви навреди… изобщо не може да ви навреди. Дребна молба…

Арвън категорично отказа.

— Желание да помогна — произнесе бавно той. — Имам желание да помогна, но не трябва… — Търсеше думи. — Риск… Опасност… Голям шанс…

Уес усети как неестествената му смиреност го напусна.

— Но вие нямате никакво право да ме държите тук ей така. Не обяснихте нищо, не направихте нищо, не казахте нищо. Какъв, по дяволите, човек сте вие?

Арвън се намръщи — беше затруднен.

„О, господи, това е невъзможно!“

Тогава неочаквано Арвън се опита да му обясни:

— Право — каза той. — Трудна дума. Много трудна дума. Право за теб или право за мен?

— За двамата — почти изкрещя Уес. — Правото си е право.

Арвън се усмихна и поклати глава.

— Опитам да обясня — каза той и спря недоволен. — Ще се опитам да обясня — поправи се той. — Ти се опитай да разбереш. Аз… ние… не ти мислим злото. Аз… ние… правим каквото трябва. Разбираш ли?

Уес чакаше.

Странните сиви очи на мъжа станаха далечни и чужди. Устата му произнасяше думи, които не бяха негови думи. Опитваше се да разкаже една история, която не можеше да бъде разказана поради пропастта, която не можеше да бъде преодоляна.

А Уестън Чейс седеше в голата каменна пещера, където слабият огън хвърляше призрачни сенки към неясните силуети, които спяха, както само мъртвите могат да спят, а въздухът бе замрял от вековна тишина. Той седеше и слушаше, и се опитваше да разбере.

Арвън продължаваше да говори непрестанно, а огънят намаляваше и слабото сияние в пещерата напомняше ледения сребрист блясък на луната.

Корабът беше останал сам.

Продължаваше да лети, но наоколо нямаше нищо, по което да се съди за скоростта му. Изглеждаше като увиснал сред еднообразна вселена от сивота, прикован сред безбрежна мъгла извън пространството, извън времето, извън представата.

Нямаше звезди, нямаше планети, нито далечни галактики, подобни на малки, бели скъпоценни камъчета на фона на тъмното кадифе на пространството.

Съществуваха корабът, сивотата и нищо друго.

Вътре в кораба един набит плешив мъж на име Нлесин посочи небрежно с палец към синята метална стена, която ги отделяше от мъртвилото вън.

— По мое скромно мнение — каза той, — това там е идеалният дом за човечеството. От самото начало започнахме не както трябва и всеки идиот би могъл да го разбере, дори ти, Црига. Човекът е боклук, инфекция за Космоса. Защо трябва да живее на зелени планети, под сини небеса? Ако някога е съществувал организъм, заслужил най-изолирана пустош сред Небитието, то това е човекът.

Силното, дразнещо боботене на ядрените реактори, захранващи полето на деформация, изпълваше кораба. Същото чувство би имал човек, ако чува как лети бомба към него, бомба, която никога не избухва.

Црига — с доста ярки дрехи, поразителни сред убития зелен цвят на стаята, болезнено осъзнаваше своята младост, но бе решен да го прикрива на всяка цена. Той разбираше, че Нлесин го предизвиква; много добре, ще му го върне тъпкано.

— Ти смекчаваш нещата — каза той. — Както обикновено си твърде оптимистично настроен. Аз мисля, че дори Небитието е прекалено хубаво място за нас. Необходимо ни е Битие, по-ужасно и от самото Небитие.