Чад Оливър - Ветровете на времето

Спусна се, кацна, замря.

Настъпи тишина.

Взеха проби от въздуха, оказа се, че е негоден за дишане. Не си дадоха труд да сглобяват хеликоптера, а решиха да вървят до мястото — в края на краищата беше съвсем близо. Дериък, Црига, Нлесин, Лейджър и Арвън сложиха на лицата си маски. Другите останаха в кораба.

Огромният херметически люк се затвори зад тях. Външната врата изсъска и се отвори. Дериък излезе пръв и тръгна надолу по стълбата. Арвън вървеше непосредствено зад него.

Той потрепери, макар че не беше студено. Обувките му потънаха в пясъка, той спря за миг и се ослуша. Шумовете, които долавяше, му се струваха странни в сравнение с грохота на двигателите.

Воят на стенещия в пустинята вятър, който бе летял над океани и морета и щеше да полети над тях отново… Шумоленето на раздвижилия се пясък…

Този шум напомняше за дъжда, но небето над тях беше безоблачно синьо, а слънцето — топло и ясно. Сенките им се движеха пред тях, рязко очертани върху наветия пясък.

Да, и тези звуци бяха звуците на смъртта; те нашепваха за живот, който някога е съществувал, но вече го няма.

„Смърт, помисли се Арвън. Привет, стара приятелко…“

— Хайде — подкани ги Дериък и тръгна, а пясъкът заскърца под обувките му. — Хайде, не е за предпочитане нощта да ни завари навън.

Арвън го последва и един зад друг те си проправяха път през пясъка и усещаха как той прониква в обувките им и се натрупва под ризите им.

„Банята довечера ще ми се отрази добре“ — помисли си Арвън и се усмихна на споходилата го не навреме мисъл.

Сред тази опустошена земя зад тях се издигаше корабът.

Пред тях — голо, зейнало сред наветия пясък, ги очакваше онова, което някога е било град, онова, което хората някога са наричали дом.

Как бихте изобразили скръбта на вековете? Какъв надпис бихте поставили върху надгробния камък на човека?

Арвън погледна Нлесин и Лейджър. Какви ли редове щяха да впишат в своите бележници, какви ли думи можеха да намерят те, за да разкажат какво са видели тук, в един свят, който в тяхната родина не означаваше нищо повече от едно име.

Всички думи вече бяха повтаряни толкова много пъти.

Погледна също и пълната фигура на Дериък, който крачеше сред руините. Как успяваше да съзира само проблемите тук, в този град, от който дори мъртвите си бяха отишли? И да мисли само за архитектурни видове, енергийни източници, градостроителни планове и технологични нива? Какви очи бяха необходими, за да не виждаш духовете? От какви уши се нуждаеше човек, за да не долавя шепота, горестта, музиката… далечна и забравена.

И други хора бяха вървели по същата тази улица, както вървяха те сега. Тогава не е имало нито пясък, нито зейнали бетонни пукнатини, нито разложение и разруха, нито следа от огън. Вероятно е имало дървета. Зелена трева. Оживена търговия. Море от човешки лица: щастливи, тъжни, красиви, грозни. Кино: слово и картини от целия свят. Какви ли събития са вълнували тези, които са били така близо до края? За какво ли са мислили, за какво ли са говорили, с какво са се шегували?

„Утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед… Зелените спечелиха сребърния медал днес в изключителна игра срещу… Един човек обезумял по пътя от службата си за в къщи; намушкал с нож три кучета, преди да бъде задържан, и обяснил на полицията, че лаят му пречел да спи през нощта… Положението в Океания се оказва по-сериозно, отколкото се предполагаше в началото, но Съветът на сигурността твърди, че няма причини за безпокойство… Повтаряме, че утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед…“

Гласове, лица, смях…

Арвън заобиколи една срутена стена и последва Дериък към центъра на руините. О, да, въобразяваше си разни неща, представяше си духове, които се движеха редом с него, представяше си силуети, които се мяркаха зад зейналите дупки на някогашните прозорци. Но духовете бяха реални, те винаги са били реални в тези гробища на цивилизациите, така реални, като мъжете и жените, които познаваше у дома, на Лортас, и също така слепи…

„Плачете за тях, защото те вече не могат да скърбят. Плачете за тях, защото са се смели и обичали, но вече ги няма.“

— Ето я библиотеката — обади се Дериък.

— Което е останало от нея — поправи го Нлесин.

— Каква бъркотия — отбеляза Црига.

Лейджър направи снимка.

— Глава не знам коя си — промърмори той. — За справка виж глава първа.

Те се изкатериха вътре. Джобните им фенерчета изпращаха снопове бледа светлина в мрака. Стъпките им отекваха по смълчаните коридори. Пясъкът покриваше всичко и пред тях се кълбяха облачета прах.