Чад Оливър - Ветровете на времето

Сама една планета може да стигне дотук, но по-далече — не. Съществува предел, при който една култура се изчерпва, без значение колко богата и разнообразна може да е тя. Настъпва момент, когато тя… спира.

Вероятно не умира.

Но животът е процес. Той означава промяна, развитие, предизвикателство. Когато започне да се повтаря, когато остава един и същ, в най-добрия случай става незначителен и рано или късно усилието става непосилно и той угасва.

В историята на цивилизацията също настъпва момент, когато технологията не е достатъчна, когато незначителните изобретения вече не удовлетворяват. Настъпва момент, когато самата наука може да бъде видяна в перспектива — метод, способ, който не може да предложи всички отговори.

А човекът не е само говорещо животно.

Той е онова същество, което задава въпроси — постоянно, непрекъснато. Той започва да задава въпроси веднага, щом проговори, и ги задава, докато е жив. Когато хората не задават повече въпроси, когато станат твърде самодоволни и повярват, че са всезнаещи, с тях е свършено.

Те може да се хранят, да работят, да спят, да следват установения ред, но с тях е свършено.

Хората от Лортас все още задаваха въпроси, но те бяха по-трудни от онези, които са задавали, когато Лортас е бил един неузрял свят. Те знаеха, че няма крайни, окончателни отговори, но бяха твърде будни и желаеха да продължат опитите си.

Въпросите накараха хората от Лортас да полетят към звездите.

Не редките метали, не националната сигурност, не дори и науката в тесния смисъл на думата.

Въпросите.

Прастари въпроси, зададени по нов начин. Предишни копнежи, предишни надежди, предишни мечти. Какво има отвъд планините? Какви земи се простират отвъд океана, отвъд границите на техния свят? Грее ли слънцето там, духа ли и там топлият вятър? Ще бъдем ли щастливи там, ще видим ли нови неща, ще мечтаем ли с нови мечти?

И така хората от Лортас се затвориха в блестящите си кораби и сред пламъци и грохот се отправиха в огромната нощ. Не всички, разбира се. Повечето хора, където и да е, са доволни от това, което имат; промяната изисква твърде много усилия. Но в началото много от тях отиваха — спокойно, с готовност и с нескривана надежда в очите.

Те заминаваха, виждаха и повечето от тях се връщаха.

Това беше краят на мечтата.

И началото на ужаса.

Откриваха други хора, хора като тях.

„Трябва да има някаква грешка, казваха те, когато се връщаха, когато започваха да постъпват рапортите. Не е възможно да са хора, не е възможно да са хора като нас!“

Но анатомите казваха: „Те са хора.“

Биолозите повтаряха: „Те са хора.“

Психолозите потвърждаваха: „Те са хора.“

В отделните светове съществуваха различия: в по-голямата си част несъществени колебания в кръвната група, в телесната температура, в цвета на кожата, в броя на гръбначните прешлени.

Човекът не беше рядкост във вселената и връх на себичността бе да си въобрази, че е. Всички изолирани народи вярват, че те са единствените човешки същества в света, а когато на една планета са помислили, че тя е единствена още преди нейни кораби да са излезли в пространството, за хората на тази планета е трудно да си представят други човешки същества някъде между звездите.

„Ами че човекът се е появил тук! — казваха си те един на друг в милиони светове и кимаха дълбокомислено на своята собствена мъдрост. — Човекът е удивително сложен, пътят, довел до неговото появяване, е дълъг, една случайност, която не може да се повтори.“ И ако не го казваха, то поне си мислеха: „Ние сме чудесни и съществуваме само тук, в този чудесен наш свят. Планетата, на която живеем, е била предопределена от Създателя за онзи единствен истински дом на Великите, Изключителни, Прелестни Нас.“

Някои вярваха, че това е истина, други се ровеха в статистики. Те всички пренебрегваха най-съществения факт: че вземат проба от една тяхна собствена прашинка и правят изводи за цялата вселена. Нещо повече, обобщенията им бяха елементарни, защото на единствената планета, която познаваха, се бе появил човешкият живот и това всъщност ги правеше противоречиви.

Не ставаше въпрос за това, че човекът беше предопределен, сътворен от самото начало. А просто за това, че еволюцията на разума, на способността да се развива в културно отношение неизбежно продължаваше по пътя на изпитания и грешки, промени и модификации. И така едно същество, носител на някаква култура, трябваше да бъде топлокръвно, защото се нуждаеше от енергия, трябваше да има голям ум, трябваше да има свободни ръце и усъвършенствувани нозе. Отговорът на машините, както и една от тенденциите на еволюцията беше човекоподобната форма на живот и ако условията позволяваха, тя се появяваше рано или късно.