Чад Оливър - Ветровете на времето

И така съществуваха хора, подобни на хората от Лортас.

„Да, помисли си Арвън, и какво се бе случило с тези хора?“

Докладите постъпваха, донасяха ги у дома кораби, пропътували много светлинни години. След кратко време, след твърде кратко време в докладите вече нямаше нищо ново. Появи се образецът, който само се повтаряше с нарастването на броя на докладите до сто, петстотин, хиляда.

Образецът?

Е, лишен от техническия език, той беше сведен до нещо елементарно, нещо ужасяващо в своята простота. Корабите бяха открили три вида планети, на които се бе появил човекът. На единия от тях хората не бяха още напреднали в технологично отношение, което да им даде възможност да унищожат себе си. На втория тип, на примитивното ниво, но все още не на равнището на космическите полети, хората бяха организирани в групи, заети с унищожението една на друга, с каквито оръжия владееха. В тези светове посетителите от Лортас биваха приемани с недоверие, с враждебност, със страх. Корабите им биваха задържани, знанията им биваха използвани за напълно безсмислени за тях самите войни.

Екипажите, приземили се на тези планети, рядко се завръщаха у дома.

Имаше и трети вид и Центавър Четири беше съвсем подходящ пример за това. В тези светове човекът беше еволюирал, беше изобретил оръжия, достатъчно могъщи, за да доведат нещата докрай, и така бе загинал. Начините бяха различни: микроби, отравяне на растенията, кобалтови бомби, газ. Резултатът — един и същ: гибел.

Навсякъде във вселената, където бяха успели да достигнат, точно това бе станало с човека. Веднага, щом се окажеше в състояние да го направи, той се самоунищожаваше.

Ей, друже, съседе!

Хиляди благодарности за вдъхновяващия пример, който ни представи.

А за нас, какво ще кажеш за нас? Не сме ли и ние хора, същите, каквито са били те?

Точно в това беше бедата. Цивилизацията на Лортас беше древна и се считаше за мъдра. Бе преживяла много бури и беше оцеляла. Хората винаги бяха изпитвали известна гордост от този факт и неочаквано те се сдобиха с доказателство, което да им покаже доколко правилна… или доколко глупава… беше тази гордост.

Защото Лортас, единствен от целия свят в познатата вселена, беше създал човека, бе наблюдавал как той развива мощна технология и бе доживял да разказва за това.

В началото дори и за мъдрите това беше реклама на собственото „аз“. Те и само те единствени бяха овладели изкуството да съжителствуват в мир и дружба.

Ние сме различни!

Ние успяхме!

Ние сме по-добри от тях, по-умни, по-мъдри!

Настъпи религиозен подем, време на благодарствени молебени. Появиха се неизменните култове, неумолимите политически доктрини: да бием отбой, да останем у дома, да изживеем собствения си живот. Да се наслаждаваме на собствената си добрина, да стоим настрани от другите хора, да се занимаваме със собствените си работи. Защо?

Защото сме различни, неповторими, по-добри!

Нали?

Нали?

Първоначалното лекомислено самодоволство не можеше да трае вечно. В най-добрия случай то представляваше един балон, който лесно ще спукаш с игла. А фактите не бяха приятни. И когато бяха направени съответните отстъпки, когато логиката биде изопачена, доколкото бе възможно, истината остана все същата.

В повече от хиляда светове всички хора бяха загинали веднага, щом са били в състояние да го постигнат. Изключения нямаше. А хората бяха еднакви по същество навсякъде.

Хората от Лортас в никакъв случай не бяха различни.

Истина е, че бяха оцелели. Оцелели триста години, след като овладяха първия си атомен реактор. Те бяха позагладили своите разногласия, не бяха водили никакви войни. Когато създадоха първата атомна бомба, те знаеха, че войните са нещо отживяло, те знаеха, че войните в края на краищата означаваха самоубийство.

Но другите народи също са го знаели.

В книгите, взети от разпилените библиотеки от мъртвите планети, пишеше същото.

Знаели са, а бяха мъртви.

Въпрос: Триста години достатъчно дълъг период ли са, за да можем да си отдъхнем?

Въпрос: Човекът по необходимост ли се самоунищожава?

Въпрос: Ако продължим да живеем сами и никога не намерим друга цивилизация, с която да градим, какво ще стане с нас?

Тези въпроси бяха твърде непосилни за отделния ум, но не бяха твърде трудни за компютрите. Данните постъпваха, въпросите се задаваха. А отговорите?

И други народи бяха просъществували триста години, след като бяха впрегнали атома, но и те в края на краищата бяха загинали.