Чад Оливър - Ветровете на времето

— Няма да я намерите — подчерта Дериък.

— Не ни е необходима технология, която действително да е осъществила космически полет, запомни това. Стига само да е напреднала дотолкова, че да произвежда някои части, може би ще можем да проспим обратния си път към дома.

Дериък недоверчиво поклати глава.

— Ще моля бога за това — прошепна тихо Колрак.

За пръв път никой не се изсмя.

Дериък отиде при Сейехи и двамата се подготвиха за проучване на концентрацията на населението и енергийното излъчване. Хефидж прегледа наново картите си. Капитанът стоеше неподвижно, със скръстени ръце, впил поглед в екрана.

Ярката бяла светлина придаваше призрачна бледност на лицата им.

„Като мъртъвци, помисли си Арвън. Този кораб е нашият ковчег и ние ще бъдем погребани в него.“

— Е, това вече е нещо — каза Лейджър, но гласът му като че ли бе неествествено приповдигнат, та едва ли би могъл да ги утеши. — Корабокрушение в Космоса! Господи, ако са ме мислили за сантиментален преди, какво ли биха си помислили сега?

— Ще си помислят, че си бил сантиментален и преди — каза му Нлесин.

— Окей, окей. Може би трябва да пийнем по този случай.

— По мъничко — съгласи се Нлесин. — По едно за из път, така да се каже.

— Съвсем не е смешно — възпротиви се Црига.

— След шест или осем чашки на екс всичко ще изглежда по-забавно — увери го Нлесин. — Да вървим.

Арвън ги последва навън от командната зала, по-скоро защото чувствуваше, че там пречи, отколкото от каквото и да е желание за пиене. Те се разположиха в уютната зелена зала, потънаха дълбоко в креслата и поведоха объркан разговор, като че ли по някакъв начин той би могъл да им послужи като бариера срещу онова, което ги очакваше вън .

Изпиха по няколко чаши, но никой не се почувствува поне леко пиян.

Корабът летеше напред, плуваше сред осеяния със звезди космически океан. Пред него плуваше огнено жълто слънце, а от екватора му се издигаха изпарения и се изливаха обратно във фотосферата.

Корабът приличаше на играчка, изгубен сред необятността ни пространството. Беше като прашинка и още по-нищожен, но все пак не бе незначителен дори тук. Пламъкът от реакторите беше само някаква си точка светлина на фона на слънчевата пещ, но той все още носеше живот, надежда и страх. Нямото предизвикателство, което изпращаше към бездната на мъртвилото около себе си, беше комично и все пак по своя начин той превъзхождаше величието на звездите.

Часовете течаха.

Корабът се приближаваше към третата планета, която се въртеше около своето слънце, и мина над нея. Външно по нищо не личеше, че е в беда; движеше се грациозно и плавно, подобно на кану в тихи води.

Ала вътре в кораба нещата бяха по-различни.

Третата планета увисна като огромно синьозелено кълбо на екраните и закри звездите. Бели облаци покриваха всичко наоколо и удивително приличаха на огромни вълни в бурно море. Полюсите блестяха, което подсказваше, че там има лед, и то много лед.

Корабът се понесе с рев надолу в атмосферата, а шумът в командната зала прерасна в неописуем хаос от звуци. Реакторите нададоха пронизителен вой, компютрите затракаха, а металният корпус на кораба застена от негодувание.

— Четири мили — обади се Капитанът. — Ще прелетим над екватора, а после ще направим кръг над полюсите.

Дериък се вкопчи здраво в едно кресло, закрепено към пода. Лицето му стана червено и от това придоби странно тъмно изражение на бялата светлина.

— Снимайте. Ще имаме нужда от тези карти.

Сейехи не каза нищо, наведе се над компютрите си, неговите вечно спокойни пръсти бяха станали несигурни в люлеещия се кораб.

Планетата се мярна под тях — мозайка от континенти, облаци и океани. Капитанът се вторачи в командните табла и почти с ненавист към самия себе си откри, че сдържа дъха си.

— Успяхме — съобщи Сейехи след един безкраен миг.

Корабът силно се раздруса, потрепери и като че ли замря. Светлината намаля, примигна и светна още по-ярка от преди.

— Няма време за протакане — обади се Капитанът, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време трябваше да крещи, за да го чуят.

— Можем ли да се спуснем и да погледнем отблизо? — попита Дериък.

— Не знам. Хефидж?

Навигаторът сви тесните си рамене.

— Можем да опитаме, но рискът е страхотен, Уийк.

Дериък се опита до проучи лентите на компютрите, но беше невъзможно.

— Ако изобщо имаме някакъв шанс, предлагам да опитаме. Може да бъде тежко, но няма да е толкова, колкото ако се опитаме да обходим тази проклета планета, за да открием какво има на нея.