Чад Оливър - Ветровете на времето

Изводът беше, че човекът винаги щеше да се самоунищожава. Съществуваше вероятност това да не е истина, но тя беше нищожна.

Ако Лортас издигнеше символична стена около себе си, заровеше главата си в пясъка, то цивилизацията му щеше да издържи дълго. Беше постигнал само толкова, след като преживя своя първи период на голяма криза. Можеше да продължи да съществува тридесет хиляди години, но щеше постепенно да забави своето развитие, да загуби своята жизненост, да спре.

Един ден нямаше да го има.

„Какво можем да направим!“

Анализът на данните сочеше една възможност. Никоя регистрирана досега цивилизация не беше успявала да открие и установи приятелски взаимоотношения с друга цивилизация, на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да бъдат разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако идеите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…

Тогава вероятно човекът би могъл някой ден да се окаже нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило. Би могъл да не се окаже още едно изчезнало същество, неспособно да се променя с времето. Тогава вероятно човекът би могъл да играе по-цялостна роля в приливите и отливите, които означаваха живот във вселената.

Ако можеха да открият този свят…

Корабите продължаваха да излитат. Но сега трябваше да се отправят към по-далечни части на галактиката, толкова отдалечени, че техните слънца не бяха нищо повече от някакви си числа в огромните звездни каталози. Те трябваше да отиват по-надалеч и отново не намираха нищо, дори по-лошо…

Светът, от който се нуждаеха, беше добре скрит, ако всъщност изобщо съществуваше.

И всичко това беше много добре — да говориш за един свят в беда, свят, който изпраща кораби, свят, който се бои. Но по-голямата част от хората не се боят. Нещо повече, тях не ги е грижа.

„Тридесет хиляди години? Господи, нямаме ли си достатъчно грижи и без това протакане? Да му мислят, когато му дойде времето!“

Естествено, тогава ще бъде твърде късно.

А проблемът нямаше да се стопи като мираж.

И така корабите продължаваха да излитат, но броят им намаляваше. И екипажите им също намаляваха. Корабът трябваше да пътува най-малко пет години, за да може да достигне нова звезда, а на кого би му се искало да отиде в Космоса за пет години?

Арвън се замисли за другарите си.

Навигаторът Хефидж бе тук, защото мястото му бе тук. Сейехи би отишъл навсякъде, стига да бъде при компютрите си. А Капитанът? Капитанът бе тласнат, в това Арвън бе сигурен. Но тласнат от какво и към какво? Някои хора се мотивират с неясни принципи и отвлечени проблеми… но в това непременно се криеше и нещо лично.

Дериък? Ами това му беше работата, неговите проблеми бяха тук. Црига? Момчето бяга от някоя нещастна любовна история, заело се е с нещо романтично и вълнуващо. Колрак? Вярата му се рушеше, нуждаеше се от нещо, за да я закрепи. Лейджър? Като кореспондент вероятно откриваше повече неща, но все пак това беше твърде дълъг път заради един пътепис. А какво ли впрочем подтиква човека да напише книга? Нлесин? Кой би могъл да проумее Нлесин?

А той самият? Арвън? Знаеше ли той наистина защо е тук, защо е дошъл?

Няма значение.

Те вече бяха тук.

Когато корабът направи опит да излезе от полето на деформация, когато се разтресе и заскърца, а светлината угасна, Арвън разбра, че са изпаднали в беда.

Тъмнината беше нещо ужасно.

Арвън като че ли внезапно ослепя и загуби способност да мисли. Той чуваше зловещото скърцане на метала, което късаше нервите му. Усещаше потта върху дланите и челото си. Чувствуваше как сърцето му блъска в гърдите.

Но не можеше да мисли.

И не можеше да вижда.

В един миг той беше отново момче в една непозната къща. Беше в леглото, скрит под завивките. Под прозорците вятърът стенеше в клоните на дърветата. Нямаше светлина. Останала бе само тишината, но тишина, изпълнена със звуци. Ето! Какво беше това? Плъзгане на отваряща се врата? Неговата врата? Погледни изпод завивките, погледни към вратата! Отново шумът, но не можеш да виждаш. Навсякъде около теб е непрогледен мрак! Сдържаш дъха си, затваряш очи, слушаш и чакаш…

И тогава се озова отново в действителността, не беше вече момче. Усети как скърцащият метален ковчег се тресеше под него. Можеше да вижда, но не с очите си. Той виждаше непрогледния мрак около кораба, океан от непрогледен мрак, бездна от ледена тъмнина без начало и без край. Видя как пространството обгръща кораба, опитва се да го изсмуче, да го унищожи.