Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

— А, не! Ти ще си останеш тук. Ще се движим много по-бързо без теб. Ти беше дотук.

— Нееееее! — проехтя викът на содала. — Ти не знаеш какво представлява билото на тази планина. Към Благодатния океан има таен път, който само аз мога да намеря. Без мен ще те заловят, това е сигурно. Бодливите кожи ще те спипат!

— Грен, толкова ме е страх за Ларен — обади се Ятмур. — Нека го вземем и да не губим време в разправии.

Младежът се взря в лицето на Ятмур, бледо и неясно на фона на слабите слънчеви лъчи. Той сви юмруци.

— Искаш да ме видиш в ролята на онзи нещастник, така ли?

— Да, искам! Стига да не ни разкъсат! Става дума само за прехвърлянето на планината, нали? Толкова време носи гъбата, без да се оплачеш.

Примирен, Грен се отправи към татуираните жени.

— Така е по-добре — обади се содалът, намествайки се върху плещите на Грен. — Само че дръж главата си наведена, защото така не ми е удобно. А, така! Ще се научиш. Напред, хъп, хо!

Грен се закатери нагоре с наведена глава и превит гръб. До него крачеше Ятмур, а пред тях татуираните жени стъпваха чевръсто. Възбудените викове на бодливите кожи все повече приближаваха. Минаха по протежение на някакъв поток, в чиито ледени води нагазваха от време на време до глезените. Подпираха се по ронливите му брегове и така си помагаха, докато най-сетне стигнат до по-твърда почва.

Ятмур първа забеляза слънчевите лъчи над хребета. Тя се огледа и пейзажът наоколо й се стори много по-приятен и обнадеждаващ. Идващите по петите им бодливи кожи се бяха скрили зад големи каменни блокове.

Сега вече небето бе прорязано от светлини. Над главите им прелетя кръстосвач, поел към потъналата във вечна нощ част на Земята или може би към космоса. За нашите пътници това бе знак за надежда.

Очакваше ги доста дълъг път, но най-сетне виждаха слънцето, а и след продължително изкачване се озоваха задъхани на билото на висока назъбена скала, която се спущаше стръмно надолу от другата страна.

Сгушено сред стотици пресичащи се завеси от сенки, в ниското се виждаше морето — просторно и ведро. Слънчевият диск хвърляше сиянието си над синята вода, точно както Содал Йе бе предсказал. По повърхността личаха следи от движението на морските обитатели. По тясната плажна ивица се виждаха малки примитивни колиби, подобни на мъниста, между които се движеха дребни фигурки.

Самият Содал не гледаше надолу.

Очите му се рееха към слънцето и тясната ивица осветен от лъчите му свят, който се открояваше между зъберите. Блясъкът бе почти непоносим. Нямаше нужда от никакви доказателства, за да определи, че светлината и горещината там се бяха увеличили чувствително.

— Както предсказах — провикна се най-накрая той, — всичко се стопява. Скоро ще настъпи Големият ден и всички създания ще станат част от вечнозелената вселена. Някой път трябва да ви разкажа и за това.

Светкавиците, които прорязваха небосклона над земите на Вечния сумрак, се сливаха с по-светлите отрязъци на небето. Един особено живописен светлинен лъч се врязваше сред огромната зеленина на гората. Тя се издигаше високо нагоре и странно образувание, наподобяващо вдигнат пръст, се протягаше високо и се губеше в атмосферата.

— Най-сетне видях знака на знаците! — обади се содалът. — Сега вече със сигурност мога да кажа, че краят на Земята е съвсем близо.

— И какъв е той според теб? — попита Грен, извил глава встрани изпод своя товар.

— Спори, прах, надежди, растителност, всичко онова, което векове наред е било важно за Земята, сега се смесва и лети нагоре, и дири нови територии. Земята под този стълб би трябвало да е изпечена като тухла!

Грен, който почти нищо не разбираше от онова, което содалът се опитваше да му внуши, си спомни острова с високата скала, на който известно време бяха престояли, и за преживяното в пещерата с множеството очи. Искаше му се да попита гъбата за това.

— Бодливите кожи наближават. Чувате ли виковете им?

Обръщайки се назад в посоката, от която идваха, Ятмур бе забелязала дребните фигурки с димящи факли, които бавно, но упорито, кога на два, кога на четири храка, лазеха нагоре.

— Къде отиваме? — попита тя. — Те ще ни настигнат много скоро, ако не престанеш да дърдориш, Содал.

Сепнат, Содал Йе я погледна.

— Ще трябва още малко да се изкачим. Горе между скалите има таен път. По него ще се спуснем до самия бряг на Благодатния басейн. Не се тревожи, има време.

Недочакал да довърши думите си, Грен понесе своя товар към хребета.