Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

— Сега ви предстои да се срещнете с едни от най-неприятните — на Грен му бе особено противно, че хора, които винаги бе харесвал, като Лили-йо и Харис, са се сдружили с летящите хора. — Нашите врагове са по петите ни. По-късно ще говорим, приятели. Имам да ви разказвам доста по-странни неща — голяма глутница бодливи кожи идват след нас.

— Бодливи кожи ли каза? — попита Лили-йо. — Забелязахме ги от гърба на кръстосвача. Защо мислиш, че ще ни преследват? В тази нещастна земя на голям глад те сигурно ще се задоволят с кръстосвача.

За Грен подхвърлената мисъл бе напълно неочаквана, но същевременно тя му се стори съвсем реална. Само наличието на такова огромно количество храна трябва да е привлякло техните орди. Обърна се да сподели новината с Ятмур, ала не я видя.

Мигновено извади ножа си и се огледа. Повика я по име. Спътниците на Лили-йо, които не го познаваха, веднага посегнаха към оръжието си, но той не им обърна никакво внимание.

Зърна я миг по-късно, отдръпнала се встрани и прегърнала здраво детето. Следеше го със смръщен поглед. Върнала се бе на мястото, където лежеше содалът. Татуираните жени стояха с празни погледи до нея. Харис го побутна към нея и той ядосано викна:

— Какво правиш? Донеси Ларен тук!

— Ела да си го вземеш, щом така си решил — отвърна тя. — Не изпитвам никакво желание да имам нещо общо с тези странни диваци. Ти си с мен. Защо се отвърна от нас? Кои са тези, та така мило разговаряш с тях?

— О, велики сенки, спасете ме от глупави жени! Как не разбираш…

Младежът млъкна.

Оказа се, че доста са закъснели с оттеглянето.

Внушителни и безмълвни, може би защото изкачването наистина е било тежко, първата редица бодливи кожи се показаха над билото. Зървайки групата, те спряха, но прииждащите зад тях ги изтикаха напред. Обгърнати с твърдите си пелерини, те бяха оголили зъби и видът им не беше ни най-малко дружелюбен. Неколцина бяха нахлупили смешните си шлемове.

— Някои обещаха да се погрижат за нашите тумбачести — промълви Ятмур. — Казаха им, че ще ги заведат у дома им.

— Как ги познаваш? Те толкова си приличат!

— Онзи старият с жълтите бакембарди и липсващия пръст например. Бих го познала сред много други.

— Какво ще правим? — обади се зад тях Лили-йо, която се бе приближила с някои свои спътници. — Дали няма да ни оставят на спокойствие, ако им позволим да се нахранят с кръстосвача?

Грен не отговори. Пристъпи напред и спря пред онзи с липсващия пръст.

— Нямаме лоши намерения към вас, бодливи кожи. Знаете, че не сме били враждебни и когато живеехме заедно на Големия склон. Водите ли тримата дебелаци, които пътуваха с нас?

Без да продума, жълтокосият се обърна и размени някакви думи със спътниците си. Най-близкостоящите събраха глави и отговориха нещо на лаещия си език. Жълтокосият се обърна след няколко минути и стискаше в ръцете си един предмет.

— Ип, ип, яп! Да, мършави, дебелошкембестите бяха с нас. Ето виж! Дръж това! — и той подхвърли предмета, който стискаше, към Грен.

Пакетът бе така добре увит, че младежът не можеше да види какво съдържа, и тутакси го улови.

Оказа се, че е отрязаната глава на един от техните тумбачести.

Без да се замисли, Грен хвърли главата, извади ножа и се спусна обезумял напред. За части от секундата оръжието му се оказа забито в корема на жълтокосия. Той политна с писък. Грен го сграбчи за сивата лапа с две ръце. Завъртя се на пета и с все сила го запрати оттатък ръба на скалата.

След като виковете на нещастника заглъхнаха, възцари се дълбока тишина, тишина на всеобща изненада.

„Съдбата ни се решава именно в тези няколко минути“, помисли си Грен. Беше така вбесен, че в момента нищо не го интересуваше. Долавяше присъствието на Ятмур, Лили-йо и останалите хора зад себе си, но не ги удостои дори с поглед.

Ятмур се наведе над окървавената топка в краката й. Главата на нейния приятел вече бе поизсъхнала, но въпреки всичко бе страшна. Тя надникна в изцъклените очи и в тях прочете съдбата на тримата тумбачести мъже.

— А бяха толкова мили с Ларен! — въздъхна през сълзи младата жена.

Внезапно около нея се надигна силна глъчка.

Истински ураган от неудържим рев се разнесе така зловещо, че можеше да накара кръвта да замръзне в жилите. Бодливите кожи крещяха, изпълнени със страхопочитание, сетне се обърнаха и побегнаха към своите убежища в света на сенките.

Оглушал от крясъците, Грен се огледа. Лили-йо и спътниците й се бяха отправили назад към умиращия кръстосвач. Ятмур се опитваше да успокои бебето. Покрили главите си с ръце, жените от племето на араблите лежаха проснати на земята.