Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Най-неочаквано за всички се разнесе и воят на Содал Йе, който бе дошъл на себе си и крещеше гневно. От месестата му уста се отронваха ядни несвързани слова.

— Къде сте, празноглавци? Главите ви са пълни с жаби, щом не разбирате моите предсказания за зелените стълбове. Растежът е симетрия. Смъртта и гниенето са не само гниене, но и нова форма на растеж. Всичко това са различни проявления на един и същи процес, жабешки глави, и процесът на израждане, който ви запрати във вашия зелен кладенец… Губя се в лабиринти — Грен! Грен, като къртица дълбая земята на познанието… Грен, кошмарите! — Грен, призовавам те от стомаха на този рибок. Чуваш ли ме? Аз съм… твоята приятелка гъбата!

— Гъбо!

Изумен, Грен се отпусна на колене. Той гледаше втрещен кафеникавата маса, която обгръщаше главата на содала подобно корона. Содалът отвори полека очи и се втренчи в младежа.

— Грен… Бях почти умряла… Ах, какви терзания на съвестта… Чуй ме, човече, аз, твоята гъба, ти говоря. Държа содала под контрол и използвам възможностите му, така както използвах някога твоите. Такова богатство има в главата му… и като го съчетая с онова, което зная… ето, виждам не само този малък ваш свят, а и цялата вечнозелена галактика…

— Гъбо, ти да не си полудяла? — скочи Грен. — Нима не разбираш в какво положение сме изпаднали. Всички ще бъдем избити, щом бодливите кожи съберат смелост и ни нападнат отново. Какво да правим? Ако наистина си тук и си с ума си, кажи ни какво да правим!

— С ума си съм, въпреки че да си единственото мъдро същество в свят на тъпоумници наистина е лудост… Е, добре, Грен, ще ти кажа. Помощ идва. Погледни нагоре!

От доста време пейзажът бе обвит в тайнствена светлина. Далеч, от недрата на джунглата, се издигаха зелените колони, сега към тях се бе присъединила още една. Те сякаш обагряха ниските слоеве на атмосферата със сиянието си, ето защо Грен не се изненада ни най-малко, когато съзря облаци със зелени отсенки да прорязват небосклона.

От един от тези облаци именно се откъсна кръстосвач. Той се спускаше бавно и очевидно се бе насочил право към планинския хребет, на който стояха Грен и приятелите му.

— Тук ли идва, гъбо? — попита той гъбата.

Макар да нямаше желание да възвръща авторитета на тирана, който доскоро бе живял от собствената му кръв, Грен осъзнаваше, че зависещата сега от содала гъба можеше да им бъде от полза и да не им причини вреда.

— Слиза тук — отговори гъбата. — Скрийте се с Ятмур и бебето, за да не ви смаже, когато кацне. Вероятно идва насам, за да се опраши с умиращия кръстосвач. Щом се приземи, трябва да се качим на него. Налага се да ме пренесеш, Грен, разбираш ли? И тогава ще ти кажа какво да правиш по-нататък.

Докато пълните уста на содала произнасяха тези слова, силен вятър накара да полегне тревата. Косматото тяло над главите им непрекъснато растеше, докато не закри напълно полезрението им. Кръстосвачът бавно се приземи на ръба на скалата, точно над умиращия си събрат. Опря крака, прилични на бойни кули, обрасли целите с мъх. Подраска с тях, докато най-сетне намери опора, и напълно спря.

Грен, Ятмур и татуираните жени се бяха приближили до гиганта и сега го разглеждаха с огромно любопитство. Младежът пусна опашката на содала, за която го бе теглил по земята.

— Не можем да се качим там горе! — рече той. — Направо си обезумяла, гъбо. Прекалено голям е!

— Качвай се, човече, качвай се! — настояваше гъбата.

Грен стоеше нерешително, докато Лили-йо и останалите от групата й приближиха. Те всички искаха да се махнат на всяка цена от това място.

— Както каза и твоят приятел рибата, този е нашият единствен изход — обади се Лили-йо. — Качвай се, Грен! Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб.

— Не се бой от кръстосвача — обади се Харис.

Само при мисълта обаче, че трябва да се озове отново върху нещо, което ще се вдигне във въздуха, момчето упорствуваше и не искаше да се качи. Той добре помнеше пътуването на гърба на птицата, която се разби в Ничията земя, пътешествието с лодката и дългокрачковците, които бяха завършили от зле по-зле. Само пътуването със содала, което той владееше изцяло, можеше да завърши по-добре.

Докато се колебаеше, гъбата отново се обади с гласа на содала, подканвайки останалите да се покатерят по косматите крака, обърна се дори към татуираните жени и настояваше да се качат, което те и сториха с помощта на групата на Лили-йо. Много скоро почти всички се оказаха върху гърба на гиганта и подканяха момчето да ги последва. Единствена Ятмур продължаваше да стои до него.