Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Ятмур прехвърли бебето през рамо и се затича напред. Най-неочаквано тя спря.

— Содал — обади се тя. — Виж! Зад хребета лежи кръстосвач. Пътят ни нататък е преграден.

Хребетът, издигащ се на самата скала, приличаше на комин, кацнал на стръмен покрив. Зад него се виждаше дългото масивно туловище на кръстосвач. Единствено това, че пред тях бе сенчестата страна на склона и създанието се сливаше с релефа, им бе попречило да го зърнат по-рано.

Содал Йе извика отчаяно.

— Но как ще минем под това гигантско създание? — И в яда си плясна с опашка, която силно шибна Грен през краката.

Младежът се олюля и политна към жената с кратуната. И двамата се проснаха върху тревата, докато содалът отскочи напред и падна недалеч от тях.

Жената нададе вик от болка и гняв. Покри лицето си с ръка, а от носа й се стече струйка кръв. Содалът започна да я нахоква, но тя не му обърна внимание. Ятмур помогна на Грен да се изправи, а в това време великият пророк ругаеше:

— Казах на това проклето същество да изпрати другата във времето, за да разбере какво ни очаква. Сритайте я и я накарайте да внимава. А сега ме качете на гърба на Грен и ти внимавай малко повече.

Той се развика по жената отново.

Тя безмълвно се изправи. Лицето й приличаше на изстискан плод. Взе кратуната, в която по целия път бе носила гъбата, и без много да му мисли, цапна с нея своя повелител по главата. От удара той загуби съзнание. Кратуната се разцепи и гъбата се плъзна навън, като покри лицето на содала.

Грен и Ятмур размениха тревожни, въпросителни погледи. Жената, която умееше да се пренася във времето, зяпна. Спътничката й се отпусна на земята и се разрида. Мигът на нейния бунт бе отлетял така внезапно, както и бе дошъл.

— Какво ще правим сега? — попита Грен.

— Нека се опитаме да открием тайния вход, за който говореше содалът. Това е най-важното сега — рече Ятмур.

Грен я погали по ръката, за да я успокои.

— Ако кръстосвачът е жив, може да запалим огън под него и да го принудим да отлети — рече й той.

Оставиха двете жени да седят край своя содал и се отправиха към кръстосвача.

До този ден слънчевата радиация вече чувствително бе нараснала. Съвсем не бе далеч времето, когато Слънцето щеше да се превърне в нова, в резултат на което растителността бе в буен разцвет, завладяла и покорила всички останали форми на живот. Някои напълно бе задушила, а други бе изтикала в зоната на сумрака. Кръстосвачите, гигантските паякоподобни чудовища от растителен произход, някои от които достигаха размер от близо цяла миля, бяха върхът на могъществото в царството на растенията.

Силната радиация им бе жизненонеобходима. Първи растителни астронавти в света парник, те пътуваха между Земята и Луната още дълго време след като човекът бе прекратил шумното си присъствие и се бе оттеглил между клоните на дърветата.

Грен и Ятмур вървяха под грамадното сиво-зелено туловище. Младата жена притискаше Ларен до гърдите си. Бебето бе ококорило любопитно очи. Предчувствувайки някаква опасност, Грен спря.

Вдигна очи. От височината над тях го гледаше тъмно лице. След като преодоля първата си изненада, той осъзна, че всъщност виждаше повече лица. Сред влакната, покриващи туловището на кръстосвача, се бяха скрили няколко човешки същества.

Грен инстинктивно извади ножа си.

Щом разбраха, че са ги забелязали, непознатите се спуснаха от скривалището си. Бяха близо десетима.

— Дръпни се назад! — заповяда младежът на Ятмур.

— Ами бодливите кожи…

Изненадата наистина бе голяма. С разперени като пелерини криле, нападателите препречиха пътя на двамата бегълци и скоро ги заобиколиха. Всички бяха въоръжени — с нож или меч.

— Не мърдайте, за да не ви намушкам до един — развика се Грен и с един скок застана пред Ятмур с бебето.

— Грен! Ти си Грен от групата на Лили-йо!

Всички замръзнаха по местата си. Един от новодошлите се отдели от групата и излезе напред. Той бе същият, който се бе обадил току-що. Оказа се, че е жена.

Тя разтвори ръце.

Младежът бе виждал това тъмно лице!

— Велики сенки! Лили-йо! Лили-йо! Ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

От групата се отделиха и други двама, по чиито страни се стичаха сълзи на радост. Позна и тях. Отдавна забравени, но въпреки всичко познати лица. Харис — мъжът, и Флор. Те стискаха ръцете му. Макар променени, той ги позна. Гледаше не крилете, а очите им.

— Станал си мъж, Грен — рече Харис. — И ние не сме същите. Хората с нас са приятели. Пристигаме от истинския свят и прелетяхме през космоса в търбуха на този кръстосвач. По пътя гигантът се разболя и се разби тук в тази нещастна земя на сенки. По никакъв начин не можем да се доберем до топлата гора. От много време сме заклещени тук, непрестанно ни нападат най-невероятни създания.