Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Грен поиска да разбере как е устроено съзнанието на тези жени, какъв е животът им.

— Щастливи ли са араблите? — попита той Содал Йе.

Онзи се изсмя гръмко.

— През ум не ми е минавало да ги попитам такова нещо.

— Ами попитай ги.

— Всички вие направо сте прокълнати с това ваше любопитство — нетърпеливо плясна с опашка содалът. — Отвратителен навик, който доникъде няма да ви доведе. Нямам намерение да задоволявам любопитството ти. А и за прехвърлянето във времето не им е нужна никаква интелигентност, изключително важно е да са съвършено неграмотни, за да не могат да правят никаква разлика между минало и настояще. Араблите нямат способност да говорят. Сдобият ли се с реч, край на прехвърлянето във времето: щом искат да се движат във времето, не бива да говорят. Тъкмо затова са ми нужни две жени, и то именно жени. Обикновено те са по-глупави от мъжете. Едната знае няколко слова, за да мога да й давам наставления, а тя ги предава с жестове на своята спътничка, която при наближаваща опасност знае как да премине напред във времето. Доста неудобна система, но ми спестява много тревоги при пътуване.

— А онзи нещастник, който те носи на гръб? — попита Ятмур.

Содал потрепна, изпълнен с презрение.

— Мързеливо животно — нищо друго! Служи ми от времето, когато беше съвсем млад, но вече е напълно изтощен. Хайде, лениво добиче! Тръгвай, иначе никога няма да стигнем у дома.

Содалът разказа още много други неща. Някои от тях подразниха силно Ятмур и Грен, но те предпочетоха да си замълчат, на други изобщо не обърнаха внимание. Едва ли имаше миг, в който содалът да замълчи, така че гласът му се оказа неизменно присъствие в раздирания от гръмотевици мрак.

Продължиха напред, независимо от дъжда, който превърна почвата в дълбока кал. Облаците се носеха в зарево от зелена светлина. Въпреки неудобствата на пътуването усетиха, че въздухът наоколо започва да се затопля. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и тъй като не зърнаха никъде подслон, те продължиха упорито да крачат. Сякаш се движеха в съд с гъста супа.

Тъкмо когато бурята утихна, пред тях се изправи стръмен склон. Ятмур настоя да спрат, за да се погрижи за бебето. Содалът, за когото дъждът бе голямо удоволствие, се съгласи твърде неохотно. Едва откриха малък заслон и се опитаха да запалят огън от влажни треви. Ятмур даде на Ларен да суче. Пътниците също хапнаха.

— Наближихме Благодатния басейн — заяви Содал Йе. — От върха на онова било би трябвало да го видим — прекрасна солена вода, прорязана от един-единствен слънчев сноп. Чудесно ще бъде да се потопя отново в морето. Голям късмет за вас, сухоземните, е, че сме толкова благородна раса, иначе никога нямаше да напуснем прекрасното си обиталище. Пророчеството е наш товар, разбира се, но ние го приемаме…

Изведнъж содалът викна на жените да донесат още трева и корени за огъня. Те бяха го настанили на самия бряг. Нещастният носач бе останал долу в ниското, с неизменно вдигнати нагоре ръце. Сякаш се надяваше димът да му донесе малко топлина.

Грен забеляза, че вниманието на содала е насочено другаде, и незабележимо се приближи до нещастника.

— Разбираш ли какво ти говоря? — стисна го той за раменете. — Разбираш ли езика ми, приятелю?

Човекът не помръдна. Главата му висеше отпусната на гърдите, сякаш бе с пречупен врат, и само от време на време се полюшваше. При следващата светкавица Грен забеляза някакви белези около гръбначния му стълб. Неочаквано за самия себе си Грен проумя, че човекът е бил нарочно осакатен, за да не може да вдига главата си.

Отпуснал се на колене, Грен се взря нагоре в лицето му. Видя изкривена уста и едно голямо око, блестящо като въглен.

— Мога ли да имам доверие на този рибок? — попита той настойчиво.

Устата се изкриви още малко и отрони няколко трудно разбираеми, сякаш лепкави слова.

— Не добро… аз лошо… пада, умира… аз, край… още едно качване… йе много лошо… йе ще кара теб носи… ти силен гръб… ти носи йе… йе знае, аз умира…

Нещо капна върху ръката на Грен — сълза или слюнка, младежът така и не разбра.

— Благодаря ти, приятелю, ще видим тая работа — и Грен се отправи към мястото, където Ятмур подсушаваше Ларен. — С цялото си същество усещах, че не може да се има доверие на тази бъбрива риба. Иска да ме използва за носач, когато нещастникът умре — така поне ми каза, а той сигурно знае с кого си има работа.

Преди Ятмур да успее да отговори, содалът изрева.

— Нещо приближава! Жени, бързо ме качете върху носача! Ятмур, загаси огъня! Грен, ела при мен и погледни.