Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Доктор Брюър се задави.

— Мисля, че беше шокиран от всичко, което му показах. Нищо чудно, че си забрави нещата. Но сутринта му се обадих. Ще ходя натам и ще му ги занеса, щом свърша при господин Хенри.

Маргарет видя, че по лицето на Кейси се разлива усмивка. Тя също се почувства облекчена. Зарадва се, че Мартинес е добре.

Колко гадно е да подозираш собствения си баща, че е направил нещо ужасно на някого, замисли се тя.

Но не можеше да се овладее. Страхът се връщаше всеки път, когато видеше баща си.

— По-добре да тръгвам — каза доктор Брюър и тръгна към задната врата с инструментите, които беше взел. Спря в края на коридора и се обърна. — Не ходете повече в мазето, разбрахте ли? Може да се окаже наистина опасно. После може много да съжалявате.

Маргарет чу мрежестата врата да се тръшва след него.

Това предупреждение ли беше или… заплаха, зачуди се тя.

Маргарет прекара съботната сутрин в каране на колело с Даян по златистите хълмове. Слънцето проби сутрешния смог и небето стана синьо. Силният бриз не позволи на двете момичета да се изпотят. Покрай тесния път цъфтяха диви червени и жълти цветя и Маргарет се почувства така, сякаш са поели някъде много надалеч.

Обядваха у Даян доматена супа и салата от авокадо. После се размотаваха и се върнаха в къщата на Даян, за да решат как да прекарат остатъка от прекрасния следобед.

Доктор Брюър тъкмо даваше колата си на заден ход, когато Маргарет и Даян се появиха с колелата си. Той свали прозореца с широка усмивка.

— Добра новина! — извика той. — Майка ти се връща. Отивам на летището да я посрещна!

— О, страхотно! — възкликна Маргарет толкова зарадвана, че й се прииска да закрещи. Двете с Даян му махнаха и подкараха колелата си нагоре по входната алея.

Толкова съм щастлива, помисли си Маргарет. Толкова е добре мама да си е тук. Да има с кого да си говоря. Да има някой, който може да обясни… за татко.

После двете с Даян разглеждаха някакви стари списания в стаята на Маргарет и послушаха музика, която Маргарет скоро си беше купила. Часът бе малко след три, когато Даян изведнъж се сети, че има допълнителен урок по пиано и вече е закъсняла. Изхвърча бясно от къщата, скочи на колелото си и се провикна:

— Поздрави майка си от мене! — и изчезна по алеята.

Маргарет застана зад къщата, загледана в спускащите се хълмове и се чудеше какво да прави, за да мине по-бързо времето до идването на майка й. Силният бриз, който духаше в различни посоки, охлаждаше лицето й. Реши да вземе книга и да седне под сянката на лавровото дърво в средата на двора.

Обърна се и отвори вратата на кухнята точно когато Кейси дотича.

— Къде са хвърчилата ни? — запита той задъхано.

— Хвърчилата ли? Не знам. Защо? — попита Маргарет. — Ей… — тя го хвана за рамото, за да привлече вниманието му. — Мама се връща. Ще е тук след около час, час и нещо.

— Страхотно! — извика той. — Точно ще има време за хвърчилата. Толкова е ветровито. Хайде! Искаш ли да дойдеш с мен?

— Добре — каза Маргарет. Така времето ще мине по-бързо. Тя се замисли къде бяха сложили хвърчилата. — Не са ли в гаража?

— Не — каза й Кейси. — Сигурен съм. В мазето са — на онези рафтове. Връвта също — той мина покрай нея, за да влезе в къщата. — Ще разбъзикам ключалката и ще вляза да ги взема.

— Ей, Кейси, внимателно долу! — извика тя след него. Той изчезна във входното антре. Маргарет размисли. Не й се искаше Кейси да е сам долу в помещението с растенията. — Чакай — извика тя. — Ще дойда с теб.

Двамата бързо слязоха по стълбите към жаркия спарен въздух и ярката светлина.

Растенията сякаш се накланяха към тях, сякаш се опитваха да ги стигнат, докато минаваха край тях. Маргарет се опита да не им обръща внимание. Вървеше точно зад Кейси с поглед към високите метални рафтове пред тях.

Рафтовете бяха дълбоки и пълни със стари непотребни играчки, игри и спортни принадлежности, палатка и вехти спални чували. Кейси стигна пръв и започна да рови по долните рафтове.

— Знам, че са тук някъде — каза той.

— Аха. Спомням си, че ги сложихме тук — каза Маргарет, преглеждайки горните рафтове.

Седнал на колене, Кейси започна да изважда кутии от най-долния рафт. Внезапно спря.

— Леле, Маргарет!

— А? — тя направи крачка назад. — Какво има?

— Виж това! — каза тихо Кейси. Той бръкна към дъното на рафта и се изправи с нещо, свито на топка в ръцете му.

Маргарет видя, че държи чифт черни обувки. И панталон.

Син панталон.