Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Дали бяха растения?

Двамата се наведоха и приклекнаха, ахкайки, дишайки тежко и въздишайки под ярката светлина на крушката от тавана. Разтресоха се клони, проблеснаха и трепнаха листа, високи растения се приведоха напред, сякаш се опитваха да докоснат Маргарет и Кейси.

— Виж онова! — извика Кейси, като направи крачка назад, блъсвайки се в Маргарет. — Има ръка!

— О! — Маргарет проследи погледа на Кей си. Той беше прав. Високото растение с много листа изглежда имаше зелена човешка ръка, която се спускаше от стъблото му.

Очите на Маргарет бързо обиколиха шкафа. Тя с ужас осъзна, че няколко растения имат човешки черти — зелени ръце, жълта длан с три пръста, два къси дебели крака там, където трябваше да има стъбло.

Двамата с брат й извикаха едновременно, когато видяха растение с лице. Сред сноп широки листа сякаш растеше кръгъл зелен домат. Но доматът имаше човешки по форма нос и отворена уста, от която непрекъснато излизаха тъжни въздишки и пъшкане.

Друго растение — ниско на ръст и с няколко снопа широки овални листа — имаше две зелени, почти човешки лица, частично скрити от листата — и двете плачещи с отворена уста.

— Да се махаме оттук! — извика Кейси уплашен. Хвана Маргарет за ръка и я задърпа от шкафа. — Това е… гадно!

Растенията изпъшкаха и въздъхнаха. Зелени ръце без пръсти се протегнаха към Маргарет и Кейси. Жълто, болнаво на вид растение край стената задавено се закашля. Високо растение с цветове сякаш пристъпи с протегнати към тях тънки, приличащи на ластари, ръце.

— Чакай! — извика Маргарет, като издърпа ръката си от Кейси. Беше забелязала нещо на пода на шкафа зад пъшкащите и трептящи растения. — Кейси, какво е това? — попита тя и посочи.

Напрегна се да фокусира очите си в тъмнината на шкафа. В дъното, на пода зад растенията, се виждаха две човешки стъпала.

Маргарет внимателно се пъхна в шкафа.

— Маргарет, да се махаме! — примоли се Кейси.

— Не! Виж! Вътре има някой — каза Маргарет с напрегнат поглед.

— Ъ?

— Човек! Не растение! — каза Маргарет. Направи още една крачка. Мека зелена ръка се плъзна покрай нея.

— Маргарет, какво правиш?! — извика Кейси с писклив изплашен глас.

— Трябва да видя кой е там — каза Маргарет. Тя пое дълбоко дъх и го задържа. После, пренебрегвайки пъшкането, въздишките, протегнатите към нея зелени ръце, отвратителните зелени доматени лица, Маргарет се мушна през растенията към дъното на шкафа.

— Татко! — извика тя.

Баща й лежеше на пода — ръцете и краката му бяха здраво стегнати с ластари от растения, устата му беше залепена с широка лепенка.

— Маргарет… — Кейси стоеше до нея. Сведе поглед към пода. — О, не!

Баща им ги гледаше с молба в очите.

— Ммммм — извика той, опитвайки се да им каже нещо през лепенката.

Маргарет се хвърли на пода и започна да го развързва.

— Не, спри! — извика Кейси и я задърпа назад за раменете.

— Кейси, пусни ме! Какво ти става? — ядосано извика Маргарет. — Това е татко. Той…

— Не може да е татко! — каза Кейси, като продължаваше да я държи за раменете. — Татко е на летището, забрави ли?

Растенията зад тях сякаш въздъхнаха в едновременно — в един ужасяващ хор.

Високо растение падна и се претърколи към отворената врата на шкафа.

— Ммммм — продължи да се моли баща им, опитвайки се да се освободи от ластарите, които го държаха.

— Трябва да го развържа — каза Маргарет на брат си. — Пусни ме!

— Не — настоя Кейси. — Маргарет, погледни главата му!

Маргарет извърна очи към главата на баща си. Беше гола. Без бейзболна шапка. Там където трябваше да има коса, растяха кичури зелени листа.

— Вече сме виждали това — сгълча го Маргарет. — Това е страничен ефект, забрави ли! — Тя се протегна, за да издърпа въжетата от баща си.

— Не, недей! — настоя Кейси.

— Добре, добре — каза Маргарет. — Само ще махна лепенката от устата му. Няма да го развързвам.

Тя се протегна и задърпа лентата, докато изцяло я отлепи.

— Деца, толкова се радвам да ви видя — каза доктор Брюър. — Бързо! Развържете ме.

— Как се озова тук? — запита Кейси, като стоеше над него с ръце на хълбоците и го гледаше подозрително. — Видяхме, че замина за летището.

— Това не бях аз — каза доктор Брюър. — Заключен съм тук от дни.

— А? — извика Кейси.

— Но ние те видяхме… — започна Маргарет.

— Това не бях аз. Това е растение — каза доктор Брюър. — Това е растение, мое копие.

— Татко… — каза Кейси.

— Моля ви. Няма време за обяснение — настоятелно каза баща им, повдигайки обкичената си с листа глава, за да погледне към вратата на шкафа. — Просто ме развържете! Бързо!